Life isn't for everyone.

А може би живота не е за всеки? Може би някой хора се раждат само и единствено, за да умрат, факт, който Нейтън разбра в един много неподходящ момент. Някой хора твърдят, че преди да умреш виждаш живота си като на филмова лента, други казват, че това е глупаво клише, но май първите бяха прави. В момента, в който Нейт видя всеки един момент от живота си, той осъзна, че щастливите са изключително малък брой, почти незначителен, за разлика от тези, изпълнени с болка. Той виждаше смъртта на майка си, бягството на баща си и всеки един бод на иглата във вената на ръката му. Вижда усмивката й, която се разбива на прчета и се превръща в капещи сълзи. Нейт отдавна бе осъзнал хилядите грешки, които бе направил, но едва сега осъзнаваше колко ш*бан живот е водел. Колата се въртеше във въздуха, а секундите се раздробяваха и сякаш времето течеше по-бавно от обикновено. Усещането бе сякаш се намираш в някой от онези екшън филми, в които забавят кадъра когато стане напечено. Напрежението бе толкова голямо, че главата му щеше да се пръсне, но тя така или иначе щеше да се разбие в някоя скала в пропастта. Нейт затаи дъх и затвори очи, готов да посрещне края.
***
Натаниел се пробуди в болнично легло. Светлината от лумисцентната лампа го заслепяваше и той сложи ръка пред лицето си. След няколко секунди той успя да прогледне и разгледа обстановката около себе си. Намираше се в някаква странна болнична стая, усещаше болки по цялото си тяло, но имаше и още нещо нередно. Някой крещеше в ума му, сякаш искаше да излезе, сякаш не бе сам в тялото си.
-Кой си ти? - проговори на глас.
-Аз трябваше да контролирам тялото ти! - крещеше гласа, като това правеше болката в главата му още по-силна.
-Престани! -изкрещя Натаниел и притисна длани към ушите си. С течение на няколко минути той започна да си спомня всичко, като осъзна и какво се е случило с него. И преди бе чувал за Духовете, които биват поставяни в човешки тела, пътешественици, които се прилепят като паразити и се нуждаят от приемник, за да живея. Не, той щеше да умре ако останеше тук. Въпреки болката той откри дрехите си в шкафа до него и ги навлече, след това излезе тихо от стаята и продължи по пустия коридор, стигайки до телефон. Нейт набра номера на единствения човек, който можеше да му помогне в момента.
Няколко сигнала свободно и от отсрещната линия се чу женски глас.
-Ало?
-Мел, трябва да ми помогнеш, намирам се в някаква болница и вкараха пътешественик в мен!

Времето течеше бързо, може би поради факта, че Нейт се надяваше всяка минута на вратата да се покаже Мел и да го измъкне от положението, в което се намираше. А може би и защото той искаше този час да изтече по-бавно от обикновено, защото не знаеше какво щеше да направи, когато психолога започнеше да го разпитва.
-Кой си ти? - проговори на ум Нейт, обръщайки се към пътешественика.
-Когато поема контрол над тялото, ще разбереш кой съм аз!-ядно прокънтя в главата му и той стисна зъби.
-Няма да те пусна да излезеш наяве никога ако не ми помогнеш! -Нейт може би се надяваше да сключи някаква сделка с пътешественика или кой знае.
-Хаха..няма да имаш този избор, приятелю!-Чувството да имаш някой в главата си бе ужасно. За няколко минути дори Нейт започна да си мисли, че може би катастрофата е причинила психическо заболяване от сорта на раздвоение на личността и той е просто луд, който говори със самия себе си, но бе почти 99 процента сигурен, че изобщо не е луд. Преди бе чувал за пътешествениците, бе правил дори проучвания, които му предлагаха голям капацитет от знания относно положението, в което се намира, но за жалост нито късче от информацията, която притежаваше не му бе от полза що се отнася за измъкването от тази ситуация, защото той прекрасно знаеше, че веднъж влязъл пътешественик, премахване няма. Натаниел отново погледна часовника, оставаха само някакви петнадесет минути и ако не се справеше в онази ужасна стая, можеше да причини окончателната си смърт или да влезе в сегашното положение на пътешественика и да стане негов затворник. Минаха се още пет минути и отвън се чуха стъпки.
-Свърши се! - каза си тихичко Нейт и стисна очи.
Дръжката на вратата бавно се завъртя и тя леко се отвори, но Нейт дори не смееше да погледне.
-Нейт! - чу познат глас. -Псст..да се махаме! -Мел беше успяла. Той се усмихна, стана възможно най-бързо и нахлузи дънките и тениската си.
-Слава Богу, че си тук! - отвърна с усмивка до уши.

-О, не, нямам желание да оставам тук и минута повече, макар, че на теб скок от втория етаж не би ти навредил кой знае колко. -И двамата чуха звука от пуснатата аларма, оставаха и няколко минути преди да ги проследят и да стигнат до тях, а това станеше ли - Нейт определено щеше да се превърна в затворник на собственото си тяло.
-Знаеш ли? Една счупена кост повече или по-малко - не е от особено голямо значение. -Брюнета хвана Мел за ръка, отвори прозореца и само след секунди двамата полетяха към купчината храсти и растителност под прозореца на втория етаж. Чувството отначало бе приятно, сякаш полетя за части от секундата, но сблъсъка с храстите и твърдата земя се оказа не толкова приятен. Няколко клона издраха тялото му и минаха на сантиметри от лявото му око и ако нямаше нещо счупено, то определено синините и натъртванията не му мърдаха, но кой можеше да мисли за това сега?! Важното бе да се разкарат от това място възможно най-скоро и най-вече да не губи контрол върху собственото си тяло.
-Добре ли си?-попита Нейт, обръщайки се към момичето и помагайки й да стане. -Трябва да се махнем преди да са ни надушили! -отвърна той и двамата се измъкнаха от храсталаците, но чуха шумове и видяха светлини от фенерчета. -Залегни! -Те клекнаха зад буийната растителност и затаиха дъх за секунди. Пътешественика в него се бореше, искаше да изкрещи, да ги разкрият, но Нейт се опитваше да контролира положението и го изтласкваше назад в съзнанието си, заключвайки гласа в дълбините на ума си. -Хайде! -Той закоцука след Мел..а може и да имаше нещо счупено.

Болката, която разтърсваше цялото му тяло размиваше представата му за реалност и сън. Все още не се бе възстановил след процедурата и всичкия този адреналин му дойде в повече. Преценката му бе замъглена и гласовете в главата му, той бе един, но за сметка на това не млъкваше, бяха на път да го побъркват.
-Не..-В болницата щяха да разберат за случилото се и понеже навсякъде всичко бе свързано, щяха да се обадят на инициатора на всичко това и Нейт щеше да пострада много. -Можеш ли да оказваш първа помощ? -След като не можеше да постъпи в болница, то поне трябваше да получи някакви елементарни грижи докато не намерят лекар, на който да могат да се доверят, ако изобщо намереха такъв. Сърцето му биеше учестено, целият му крак пулсираше и започваше да се подува. -Ще се оправя. -Каза повече на себе си, от колкото на Мел, сякаш сам да се успокои. -Благодаря ти, че дойде. -Намери време и за това, докато гледаше светлините от уличните лампи през прозореца на колата, която хвърчеше с бясна скорост по магистралата.
-Ще се върнат за теб! -продължаваше да нашепва онзи натрапливо отвратителен глас, който се бе наместил в главата му. -И когато се върнат..-говореше тихо и заплашително..-Ще завзема това тяло завинаги. -Гърлен смях проехтя в главата на Нейт, който започваше да се унася заради силната болка.
-Няма, няма.-повтори няколко пъти, като мислеше, че го казва на ум, но всъщност говореше тихо. След това отвори очи и ги стисна. А може би кракът му не бе единственото счупено нещо? Болката бе навсякъде, като парещи кълбета, които шареха нагоре надолу из тялото му.