Zarra Ero ||Open||

В яхнията има всичко.
Искам книгата да мирише на кафе, да има вкус на кафе и да завладява като такова. Да е гореща като цигара. Да не тлее, да остава само пепел след нея. Да има театър! Стихотворения. Да има любов. Да е неразбираема, сложна и в същото време толкова проста, че да е болезнена за разбиране. Много смешна и безкрайно тъжна. Нека има улични артисти, музиканти. Руснаци. Нека има много Русия. „Искам да е старо”, да има възрастни хора. Също така да е опасно.
„Интригите са нещо много просто”; „Не искам да има интриги”. Гадни обувки, не можем да минем без тях. Много екстази и опияти.
„Моите наркотици са кафето и цигарите.”
МЪЖЕ! „Вече няма Казанова, няма Дон Жуан”.
Искам град. Никакви гори и планини. Без природа. Само автентични стари сгради, панорамни градски пейзажи.
СЕКС! Нека е пълна с еротично бельо, порно и много сексуална фотография. Искам да вони на хормони и секса да е мръсен. Да е чувствам. Всъщност- всякакъв. Различен!
Искам да гледам през светли очи.
Не забравяй театралните костюми. И сладко от смокини, шоколадово суфле. За десерт нека пристъстват убийства. Да има гробища и много цветя. Безброй нарциси и червени рози. Каквито решиш цвята! Всяко от тях притежава различен смисъл.
„Be in love forever”. Обичам да живея в любовта. Да потъвам в нея, дори да няма кого да обичам.
Да има парфюми. Много и различни аромати. Всеки означава нещо различно, нали така? Агресия. Псувни. Не омраза. Реквием. Много салати. Барове. Всичко да е в бароков стил. Завивки, бели, намачкани завивки, пропити със страст. Нека има и готварски рецепти. Обичам рецепти.
„Силна безумна страст под звуците на пияно” (из „Разкази под екстази”)
Цигулка- страдивариус. Дървена да е. Струни за цигулка и много много дървени подове и столове. Наркотици. Меланхолия. Би сексуални. Шизофреници. Самота. Голи тела. Париж. Свобода в окови.
„Не искам да се тлее. Всичко ще се изпепелява и ще остава само пепелта”

- Ти луд ли си? За какво са ти всички тези пари, Пьотор?- избута го яростно Аня, за да се разкара от пътя й.
Макар и млада по лицето й вече си личаха следите от преждевременна застарялост, от които й беше трудно да се отърве. Мразеше как изглежда, когато се усмихваше. Разкриваше няколкото, иначе незабележими, бръчици по лицето й, най- вероятно причинени от радост в онези времена, когато нямаше война. Цвета на очите й сякаш бе избледнял, макар да запазваше, все още, онази дълбокост на синьото, караща събеседника й да потъва в тях всеки път, когато Анастасия впереше поглед в него с любопитство или дори загриженост... любов. Толкова трудно познати чувства за него, че си намираше за напълно необичайни, а причината да го карат да се държи като котка върху горещ ламаринен покрив му се струваше толкова срамна и непозволена, че се страхуваше да я сподели с Анастасия, за да не бъде отхвърлен или заклеймен като луд и ненормален.
-Аня, скъпа Аня, не можем да крадем от всички, представяш ли си на какъв глад и нищета ще бъдат подложени след нашия удар. Замисли се, остави парите и вещите и да се махаме от тук.- призова я Пьотор, докато отстъпваше няколко крачки назад под натиска на ръцете й.
Опита се да обвие крехкото й тяло със своите и насилствено да я изнесе, ала този план бе напълно осуетен от гъвкавостта и пъргавостта й, които си оставаха ненадминати от неговата бързина. Беше толкова слабичка, че понякога му се струваше, че ще се счупи, но в моментите, в които проявяваше силата си, Пьотор, както и малко други можеха да повярват, че може да се съдържа толкова много сила в тези крехки, сякаш порцеланови крайници. Изражението на лицето й бе твърдо решено да успее, да се подсигури за следващите месеци поне финансово, за да може да преживее още някой ден в тежката война.
Дългите й пръсти сръчно и бързо ровеха из шкафовете, намирайки ценни предмети и онези разноцветни хартийки, наречени от някой смотльо. Желанието за живот бе изписано по погледа й и си личеше по начина, по който отказваше да чуе думите на Пьотор и да ги осмисли. Че защо й бяха, когато можеше да послуша себе си и да си живее царски в някой от бежанските укрития, където да търгува с каквото й падне и така да си изгради достатъчно добро име и възможността да бъде жена, която мъжете не смятат за неспособна, дребна и ставаща единствено за безразборно сношение. Трябва да вметна, че по това време бе едва на шестнадесет и можеше спокойно да си каже, че е дете.
-Пьотор, застреляй се!- изкрещя в лицето му Аня, хващайки го ядосано за яката.
Тридесет годишния мъж се понаведе напред, за да изравни нивото на погледите им. Позволяваше си да обича това момиче, да бъде привлечен от нетипичния й сексапил и непринудеността на детската неподправеност, която притежаваше едновременно Анастасия.
Ръката му бавно се обви около тънкото й кръстче. Запъпли по гърба й, докато не стигна до гъстата й, дълга коса. Нави я около дланта си и я дръпна рязко и непредвидено назад. Това накара Настя да извие гръб назад, пускайки яката му и да се обърне с гръб към него. Изпищя еднократно, но достатъчно високо, че да я чуят навън.
-Сега ще мълчиш и ще ме слушаш, Георгиевна, и да не си кривнала от пътя, защото, обещавам ти, лично аз ще ти съкратя живота.

Същата година Анастасия е върната в домът си и макар и избягала, на нея се дава втори шанс да поправи грешката си. Изпращат я в интерната с името Зоя Еро. С напълно нова самоличност и минало.