Един ден по -късно, две седмици нататък общо взето всичко на едно [Nagiev & Sahara]

Like a fool I've trusted you,

now I wanna leave but I'm lost somehow I can't break away although I've made up my mind my heart is refusing me---------

Must Be Dreaming,

Безсмъртие. Колко проста дума. Дума с толкова голямо значение. Безсмъртие, онова към което се целеше всеки. Безсмъртие, желание за увековечаване. Безсмъртие или празнина. Пълна празнина. Тъмнина и тишина, безкраен кръг на загуби и победи. Възходи и падения. Всеки ден, всеки час. Нищо повече, нищо по- малко. Безсмъртие, желание, копнеж, бленуване, страх, страст. Болка. Смърт. Начало и край. Край и начало.

Клепачите потрепериха, издадоха събуждането му. Недоволното скърцане на пружините в леглото - ясен признак за неговото раздвижване. Бе спал дни. Не! Бе спал само два часа, а му се струваше безкрайно много. Естествено, все пак колко спеше човек като Нагиев? Четири часа на денонощие? Горе - долу толкова. Но не и в онези сладко - горчиви моменти на жестоката истина на съществуването му. Ситостта го бе унесла, отпускането, даването на свобода на онова което държеше скрито дълбоко в себе си всеки Божи ден. Всеки ден, но не и днес. Днес бе неговият момент, символичен или не 13-ти, Петък. Денят в който си позволяваше всичко. Пълна свобода, нарушаваше закона, бягаше от него, убиваше и поглъщаше всеки писък, всяко стенание и капка кръв. Хранеше с болката на жертвата си, така както се хранеше с плътта й, а Божественото усещане му вдъхваше нови сили за предстоящите дни. За следващата седмица, до следващият Петък.
Сините очи се отвориха, а кожата все още покрита със следи от кръв, настръхна при махането на завивката. Дмитрий се изправи рязко, устните му се разтвориха, металният вкус на кръв бе заседнал в устата му. Спомен. Обремененост. Наслада.
Руснакът тръгна бос по дървеният паркет, стъпките му оставяха тих звук след себе си, звук изпълващ цялата стая, каращ тишината да се отдръпва в мрачните ъгли и нетърпеливо да очаква момента в който отново ще обгърне посетителя и вещите на стаята.
Кървавата ръка на Нагиев се вдига и неволно премина през косата му, оправи рошавите кичури коса, преди да се стрелне към бравата на вратата водеща към банята. Мъжът тихо мина покрай голямото огледало, погледът му дори не трепна към отражението му. Секунди след влизането му в хладното помещение, тишината отново бе нарушена с пускането на водата. Капките се разбиваха в плочките, ехото се удряше в стените, връщаше се обратно и бавно потъваше в нежната пара издигаща се от топлата вода. Дмитрий свали боксерките си, захвърли ги на пода и с ловкостта на хищник се пъхна под струята вода. Локвата образувала се под краката му бавно започваше да променя цвета си. Първоначално бистра и изящна, сега стоеше зловещо червена, отмиваща следите от случилото се. Парата продължаваше да се надига, въздуха натежаваше с всеки изминал момент, сините очи на Нагиев безцелно съзерцаваха една от плочките на стената. Топлината на водата отпускаше мускулите му, отпускаше съзнанието му. Отмиваше усещането на животински гняв, отмиваше убийството. Даваше път на онова което предстоеше. Забавление. Не че и убийството не бе забавление за Нагиев, но това което следваше бе най – сладкото. Поне според повечето мъже. А именно, женски ласки. Както във всичко останало, така и в избора си на жени Нагиев бе праволинеен. Бе избрал тъмнокоса красавица, професионалистка. Не я целуваше, не правеше секс с нея. Всъщност отиваше при нея просто така, може би и за простото внимание или защото харесваше лицето й, аромата й... Гласа й. Харесваше представата си за нея. Всъщност въпреки че бе просто една шибана уличница, сигурно без образование, вероятно болна от сифилис и Бог знае още какво. Той харесваше онова което си мисли за нея. Представяше си я нежна като цвете, ранима и уникално красива. Прелестно създание на Боговете. Умопомрачително чиста, като вода от ледник. Представата му. Точно тя я крепеше жива.
Дмитрий спря водата, последните капки се стичаха по извивките на гърба му, губеха се надолу по бедрата му. Чезнеха във краката му. Чезнеха заедно с кървавите следи. Тиха въздишка, поредният признак в този човек за това че е жив. Излизането му от банята за разлика от влизането обаче бе удостоено с един кратък поглед към замъгленото огледало. Бегъл помен за усмивка премина като сянка по лицето му и изчезна.
Все така гол, покрит само от стичащите се капки вода Нагиев се върна в спалнята. С типичният за него неприязън отвори гардероба, а изобилието от черни дрехи можеше да зашемети дори семейство Адамс. Облече се бързо, покриваше тялото си с пластове черен плат. Скриваше дълбоките белези по гърба си, белезите от страни на хълбоците си. Скриваше всяка останала следа от някогашна жестокост. Когато приключи, а краката му стъпиха на пода обути в тежки ботуши втората тиха въздишка се откъсна от гърдите му.
Измъкна се от апартамента си тихо. Мина покрай огромният хол чийто стени буквално бяха стъклени, светлините на голямата ябълка проникваха неканени през тях. Очите му едва преминаха по гледката, която всеки би сметнал за красива, стъпките му отекнаха в целият апартамент, издрънчаването на ключовете също.
Отваряне и затваряне на врата. Началото на неговата вечер.

Публичният дом бе няколко преки по-надолу от сградата в която живееше, намираше се в една от преките, дълбоко в центъра на града. Червен фенер бе окачен на един от прозорците, единственият намек за това какво се крие в сградата. Единственият намек за греха криещ се зад дебелите каменни стени. Нагиев почука на вратата, а само секунда по-късно тя се отвори. Като цяло публичният дом се хвалеше със своята дискретност. Личности от всеки клас на обществото идваха тук. А домът им предлагаше щедро забавление подходящо за положението им. Изобилие от красавици, екзотични и не чак толкова, облечени в цветовете на страстта, научени на всички малки хитрини на любовната игра. Но Нагиев никога не посещаваше тях. Редовен клиент на онази тъмнокоса красавица за която ви казахме по-късно, той бе познат на всички, както на охраната, така и на Мадам. Жената, чийто очи подобни на ястреб, скрити зад очила с тънка рамка го огледа. Очите й минаха по тежкото кожено яке, златният часовник на китката, надолу по тъмните дънки и чак до обувките преди да се върне на лицето му. Нагиев не се намираше за красив, всъщност мразеше всичко в себе си, но имаше едно. Вкус. Вкус към облеклото, а също и достатъчно пари, за да си позволи това което иска и онова което му харесва.
-Добра вечер, приятелю. – прозвуча гласа на Мадам. Тя се усмихна и посочи стаята в края на коридора.
-Тя е готова за теб. Знаеш процедурата.- Нагиев кимна. Той не обичаше да разговаря с тях, не обичаше да говори като цяло. Акцента му бе все още силно осезаем, а това караше хората да го запомнят. Поради тази причина мълчеше.
С бавни и сигурни крачки Дмитрий отвори вратата, погледа му моментално я намери. Миризмата й го обгърна като отровна лиана и се впи в него. Облеклото й на уличница не го впечатляваше, той не се интересуваше от него, не се интересуваше и толкова от тялото й. Търсеше само очите й, тръпнеше, за да чуе гласа й. Само това имаше значение за него, защо? Защото именно това обожание, този култ в който я бе издигнал я спасяваше от тежката участ сполетяла стотици жени както в Русия, така и в Америка. Нагиев се усмихна и за пръв път тази вечер проговори.
-Здравей. – гласът му, дълбок и леко груб звучеше ( може би само за него) нелепо, особено заради произношението му. А Нагиев не искаше да звучи или да изглежда нелепо, искаше да е идеален около нея. Странно. Но наистина искаше подобно нещо. Искане което дори мозъка му, прекарал години в учене, не можеше да разбере.
Той се приближи към нея, а сладкия аромат все така се впиваше в него. На няколко крачки от нея спря и запознат толкова добре със стаята успя без да се оглежда да седне в едно старо, продънено канапе и да остане на известна дистанция от нея. Искаше да я доближи, искаше я. Но това което щеше да стане не му се нравеше. А той нямаше самоконтрол. Поне огромна част от него липсваше, ако изобщо някога е имал такъв.