you know my name, not my story.

[You must be registered and logged in to see this image.]
"Пуснете ме да вляза! Имам право да я видя!"
Виковете на брюнетката процепваха въздуха със своя истеричен писък, пропит с болка, онази детска наивност и борбеността на една майка. Тя се блъскаше с все сила в родителите си, в лекарите, които не искаха да я пуснат в стаята. Непрестанните и' крясъци бяха вдигнали целия етаж на крак и всеки се буташе по-напред да ви какво точно се случва, защо е целият този шум. Младото момиче се дърпаше и буташе постоянно, дереше с ноктите си ръцете, които я деляха от детето и'. Лицето и' беше бледо, под очите, от които се стичаха все повече и повече сълзи, имаше тъмни кръгове. Устните и' бяха напукани и сухи. Никаква кръв сякаш не бе останала в тялото на това момиче, което в отчаянието си бе стигнало до полуда. Единствената мисъл, която я крепеше все още на крака, бе мисълта за онова малко бебе, което спеше спокойно и вдишваше първите си глътки въздух, нейното бебе.
"Пуснете ме вътре!"
Тези хора сякаш не я разбираха, сякаш не знаеха какво и' е. Те не разбираха как тя искаше да бъде до детето си, да го прегърне, да се грижи за него. Лекарите, родителите и' - те всички грешаха за нея. Тя можеше да се справи с всичко, това дете вля сили в жилите и'. Тя се бореше още по-настървено, крещеше още по-високо, плачеше още по-сърцераздирателно. Защото вярваше, че щеше да се измъкне; тя трябваше да пробие тази жива стена, дори и с цената на собствения си мъки, дори и да се наранеше. Тя щеше да направи всичко възможно, но нямаше да позволи да и' вземат детето. Но и малката силица, която това дете и' даде, не бе достатъчна, за да продължи дълго тази борба. Раждането я беше изтощило до крайност и след още няколко минути отчаяно драпане, брюнетката се свлече безжизнено в ръцете на обграждащите я хора.

Вика се събуди с писък и скочи от леглото си. По лицето и' се четеше страх и паника, по челото и' бяха избили капчици студена пот. Изтерзаната и' душа сънуваше нощ след нощ един и същи кошмар, един и същи спомен я тормозеше постоянно. Беше се отървала едва-едва от спомените за онази нощ, в която брат и' умря, и веднага това започна да я преследва. Тези спомени всъщност я преследваха постоянно, често плачеше за онова беззащитно бебе, което и' бяха отнели, а хората си мислеха, че е заради брат и'. Не беше казала почти на никого за случилото се. Не искаше никой да знае, това бе нейната тайна. Не трябваше никой да знае, това бе нейната слабост.
Не беше на себе си, тези спомени я побъркваха. Седеше в леглото, дишаш тежко, а в очите и' отноо бяха избили сълзи. Това бебе толкова много и' липсваше, толкова много искаше да я намери. Имаше нужда от това в този свят, който я заобикляше и бе толкова недружелюбен.
--------------------
име: Виктория /Вика/ Петровна Бойева
възраст: 24
човек
--------------------