Mr. Crazy pants

.. И някой ,тогава,някъде там в смутната далечина извика ''Той е психопат!''.Не, не беше психопат..Или поне не изцяло.Той имаше проблеми ,които бяха огромни и никой не можеше да отрече това , но тези проблеми не бяха от онези ежедневните ,които се срещат всеки ден (като да заспиш с дъвка и да я намериш сутрин в косата си).Бяха проблеми , които изцяло се случваха и развиваха в главата му.Тези проблеми не засяга само него ,но и онези други личности •гласове• , които се намираха там някъде дълбоко заровени в съзнанието му и понякога започваха тихичко да му шептят ,като му напомняха ,че трябва да е послушно момче и да създава безпорядък.Което няма никаква логика , знам.Та , нека обобщим - той страдаше от раздвояване на личността и още няколко психически отклонения , които не бяха стигнали до лекарите ,за да получат своето название. Като изключим тези ''малки'' проблеми той .. е , той пак не ставаше за нормален човек.Мозъкът му винаги работеше на пълни обороти и го караше да мисли постоянно за неща ,за които простият,човешки,обикновен ум не би успял.Също така той забелязваше прекалено дребни детайли и неща ,които принципно не биха могли да бъдат ''мярнати'' с обикновеното човешко око.Хм , да .. И какво още остана ? О , това че Лукас бе обсебен от загадките и мистериите , харесваше му да ги разбулва и ако нямаше такива то той тогава сам си ги създаваше.

История-
Спомням си, че писмото пристигна по време на закуска.Беше пуснато в селото, с напечатан на машина адрес.Отворих го преди другите две писма с пощенското клеймо на Лондон.Вътре на лист хартия бяха залепени думи, съставени от букви, изрязани от някаква книга. Минута-две гледах думите, без да осъзнавам значението им. После ахнах...
Оказа се, че не съм единственият, получил подобно гнусно, цинично послание.
Първоначално злобните анонимни писма предизвикваха само отвращение и мъничко страх. Но след това започнаха да носят смърт...
И остана само въпросът - коя ще бъде следващата жертва и дали той щеше да съумее да реши загадката навреме.



Когато най-после ми свалиха гипса и според лекарите състоянието ми беше добро, сестрите ме придумаха да започна внимателно да раздвижвам краката си, а на мене вече ми беше писнало да ме третират като бебе, Маркъс Кент ми препоръча да отида и да поживея известно време в провинцията.
-Чист въздух, спокойствие, никаква работа - ето моята рецепта. Сестра ви ще се грижи за вас. Яжте, спете и почивайте, колкото е възможно повече.
Не го попитах дали отново ще мога да летя. Има въпроси, които човек не задава, защото се бои от отговорите. По същата причина през последните пет месеца нито веднъж не попитах дали ще бъда прикован към леглото за цял живот. Страхувах се от едно лицемерно, оптимистично уверение от страна на сестрата: ''Е, хайде сега, що за въпрос! Ние никога не разрешаваме на пациентите си да говорят по този начин!''
Така че не се бях интересувал и досега всичко беше наред. Нямаше да бъда безпомощен инвалид. Можех да движа краката си, да стоя на тях, а напоследък и да правя по няколко крачки. И ако се чувствах кат престрашило се бебе, което се учи да щапука, с треперещи колене и ватени терлички - това беше просто, защото усещах слабост и бях отвикнал да ходя, но всичко щеше да премине.
Маркъс Кент, точно от този тип лекар, който ми трябваше, отговори на незададените ми въпроси.
-Ще се възстановите напълно - каза той. - Не бяхме сигурни до миналия вторник, когато беше последният ви цялостен преглед, но сега вече у мене няма никакво съмнение. Ще отнеме обаче доста време. Ще бъде продължителна и мъчителна работа. Когато става дума за лекуване на нерви и мускули, мозъкът също трябва да помогне на тялото...
И всички в тази болница бяха толкова ''заслепени'' от счупените ми крака и стремежът си да ми помогнат да проходя отново, че съвсем не бяха обърнали внимание на един друг дребен за тогава проблем, който щеше да се превърне в нещо огромно. И може би щеше да е по-голям проблем за обществото отколкото за мен самия.
В съзнанието ми се случваше нещо, което малко по малко преобръщаше всичко и кой знае какво щеше да се случи, щом приключеше в ''бъркотията'' в главата ми.