wild hearts can't be broken.

[You must be registered and logged in to see this image.]
Татяна Петрова; 23; The Law; Shantel Vansanten.

Отвъд твърдата обвивка на жената, която не даваше пет пари какво щяха да кажат другите за нея, каква клюка щяха да пуснат, за да я опетнят, колко грешна щяха да я изкарат, Татяна Петрова беше просто момиче, изпълнено с толкова много чувства, все още умееща да се радва на онези малки неща, които имаха най-голямо значение в живота. Като силната му прегръдка докато говори за призраците от миналото си, като подивелия поглед, слушайки как някой друг е дръзнал да заплаши живота й, като усмивката, която се появяваше, когато погледите им се срещнат. И онзи перфектен глас, с който изричаше „Моя” и успяваше да я накара да се чувства като единственото момиче в света. А сълзите, търкулнали се по лицето й издаваха съществуването именно на това крехко създание, родило се от чистотата на тяхната любов.
Но истината беше, че тя далеч не беше само това. През белия фон се прокрадваха черните нишки на изпълнената с грях душа, с хилядите пороци, които сама си беше създала. Научи се да отвръща на нападките с усмивка, научи се да предава преди да бъде предадена, научи се да мрази преди да обича. Но най-вече се научи да обръща гръб, когато беше най-нужна. Превърна се в убийца на щастие, хранеща се с мъката на другите.
Татяна погледна видимо изненадана на въпроса му, но знаеше, че няма нужда от повече преструвки. Кристиан я познаваше толкова добре, че знаеше кога сърцето й крещи „да”, когато устните казваха „не”.
- Какво ако вече съм го направила?
Тя повдигна глава, впивайки кафявите си ириси в сините негови. И устните й се разтвориха, удивени от лъча светлина, появил се там. Не намираше нищо, което да я накара да се върне в онази къща. Къща, не дом. Между онези студени стени, носещи злоба, не уют. Надяващи спомени, които предизвикваха кошмарите й нощем. Ах, колко мъка беше изпитала там. И това се превръщаше в ярост, в желание да изпепели всичко, докато остане само сива и безлична пепел. Нямаше нужда от ново напомняне за черната сянка на смъртта, за ледения й дъх, смразяващ тялото. Не й трябваше миналото, което носеше само горчилка на душата.
- Не искам да се връщам там. Не искам нищо, нито една вещ. Всичко, от което имам нужда е в ръцете ми.
Говореше докато пръстите нежно галеха лицето му, изтъкано от радост. И не го казваше, за да си поиграе с него, а точно защото най-накрая можеше да го изрече на глас.
По дяволите, обичаше го повече от самата себе си. И противно на всичко, влюби се първоначално във всичко, което можеше да я накара да го намрази. Обикна заповедническия тон, с който се опитваше да наложи мнението си, винаги оспорвано от нея; обикна чудовището в душата му, което я бранеше, вместо да я разкъса; обикна чувството му за притежание, което вместо да я задуши, я изпълни с живот. Обикна и всички недостатъци на изподраната душа, отблъскваща с грозотата на кървящите рани. И нямаше нищо напротив тях, защото именно дефектите ни отличаваха от другите. Обичаше го такъв преди, продължи да го обича сега и нищо нямаше да й попречи да го обича през вечността.

пс; ако може името ми да е Tatiana.