aurora selester

by **aurora.** Пет Апр 03, 2015 7:39 pm

[You must be registered and logged in to see this image.]
подробно досие
име: аврора селестър
раса: imortal
професия: преподавател
възраст: 25
лик: candice swanepoel

Не исках много пари. Може би толкова, че да си купя огромна къща и да изхранвам голямото си семейство, петте деца, които щях да имам, а защо не и някое куче, което да развеселява монотонните ни дни. Макар че с деца човек не скучае. Те съдържат онази живителна нотка, някакво щастие и чистота, добро настроение, енергия. Те са онези цветя, които никога не увяхват, дори ако времето е студено. Те са създания, които никой не би наранил. Никой, но ето че този никой стана някой. От безлична сянка се превърна в едва ли не герой. От нищо се превърна в нещо. Славата бе като сапунен мехур. Когато се надуе много, изведнъж се пука. И се връщаш отново в нищото. Този никой начерта линията на живота ми. Този никой, когото толкова ненавиждах определи бъдещето ми, раздели ме, но ме събра отново, с други хора, на друго място. И макар че спомените ми са неясни, обгърнати с мъгла, покрити с черна пелерина, за да не ги видя никога, все още ги помнех. Тях, децата, невинните и не чак толкова, понякога невидими като вятъра или въздуха. Знаеш, че са там, но не ги виждаш. Така се чувствах аз. И когато ги изгубих сякаш бях забравила да дишам, да се храня. Още не мога да проумея как се спасих от онзи трап, в който попаднах. Съдба?Карма?Или късмет. Шибаното копеле знаеше.
Майка ми ме бе научила на няколко неща. Спомените от детството ми бяха размити, слети ведна обща объркваща каша и не мога да бъда достоверен източник. Но тя искаше да съм щастлива. Можех да го почувствам с цялото си същество. Дори си личеше в курабийките, които правеше сутрин, как гладеше униформата ми, как ме изпращаше или ми четеше приказки. Бях привързана към нея, тя също. Липсата на баща и здрава ръка подсили тази връзка. Липсата на братя и сестри също. Бяхме само аз и тя. И безграничната ни любов. Но нищо на този свят не е вечно. И когато осъзнах този факт бе прекалено късно. Болката бе превзела предишната Аврора.
Питър и Джон бяха добри деца. Може да ги набеждаваха, че са стъпкали тревата на сър Джоунс или че са откраднали топката на съседа си, но аз знаех, че са добри. Тази безрезервна любов ми пречеше да видя очевидното, да забележа онова, което останалите вече бяха проумяли. Майка ми също бе главен фактор да остана плътно зад тях. Тя ме пощади. Пощади чувствата ми, но на каква цена?Не искам да връщам миналото, но сега, когато гледам назад, онези години бяха най-измамният период от живота ми. Заблуждения, мъгла, залъгване. Бях добра в това. Усъвършенствах се. Не обръщах внимание на явната им агресивност. Не обръщах внимание по колко пари харчеха или че един ден ми липсваха 100 долара. Не обърнах внимание, когато подадоха жалба срещу тях или когато пребиха свой съученик. И то заради едната любов. Накрая си отворих очите. Но не на време. Те бяха пораснали, необуздани, невъзпитани хулигани и бъдещи крадци. Вкараха ги два пъти в затвор за непълнолетни. А когато навършиха 18 избягаха. Избягаха от мен без да ми оставят нещо. Писмо, знак, дори някаква бележчица. Бях съсипана. Но още по-съсипана, когато открих виновника. Аз.
Катастрофирах. Нещастията се сипеха едно след друго, а крехката ми психика се люлееше на ръба на разрушението. Майка ми се разболя от Паркинсон, аз бях в инвалидна количка, без съпруг, без деца. Омъжих се млада. Децата не бяха мои, но при липсата на такива веднага ги заобичах. И те ме предадоха. Съпругът ми почина от рак. А аз бях на път да полудя и да се срина. И мисля,че точно тогава, в онзи трап, започнах да вярвам в чудеса.
„Стоях изправена пред купата с плодове, а на края на масата лежеше зареден пистолет. Един куршум и съм пътник. Завъртях купата. Ако се паднeше круша-щях да живея, ако се паднеше ябълка-пистолета бе зареден. Когато я завъртях дори не погледнах плодовете. Може би тайничко се надявах да е круша. ЯБЪЛКА. И то червена. Грабнах пистолета, преди да съм размислила. Пръста ми бе на спусъка. И телефонът пронизително иззвъня. Стресна ме, а хладното оръжие се строполи на пода. Останах неподвижно, безмълвна. Приближих се и вдигнах слушалката. Разговорът бе кратък. Скрих пистолета и изядох ябълката. Край. Щеше да се живее“

by **-sahara** Пет Апр 03, 2015 7:42 pm

welcome

aurora selester

aurora selester

Re: aurora selester