Nathaniel&julia.

by **Nathaniel.** Пон Апр 06, 2015 1:13 am

„Къде ли беше тя сега? Какво ли правеше? С кого ли беше?“ Това бяха въпростите, които измъчваха Натаниъл всеки ден. Не беше минал и ден без да мисли за нея. Не бе минал и ден в който да не си припомни всичко, което бяха преживяли. И сега когато живота му малко по малко беше започнал да се нарежда целанието да я има беше още по голямо. Но нея я нямаше. Беше си тръгнала взимайки му всичко. Остави го сам. Студен. Безчувствен. И точно за това й беше благодарен. Че бе взела със себе си сърцето му. Защото сега я нямаше тази опасност то да бъде разбито отново.
Матис стоеше пред голямото огледало в спалнята си и дооправяше яката на ризата си. Тази вечер беше поканен на вечеря в дома на негов много добър приятел и колега. Нямаше повод. Поне на него не му бяха казали дали има такъв. Просто вечеря с приятели. Сведе поглед към ръката си поглеждайки скъпия часовник. Вече закъсняваше. Не му се случваше често да закъснява, но ето че сега се бе отнесъл. Облече черното си сако, взе ключовета за колата и портфейла си вече беше готов да тръгне. Напусна стаята, а след това и къщата, пред която го чакаше черен джип. Качи се и потегли. Не му отне много време да стигне до дома на приятели си, но така или инъче веше беше закъснял. Е какво пък толковаа, все пак това беше просто вечеря.
Паркира колата пред къщата, изключи двигателя и слезе. Закрачи със спокойна стъпка към къщата. Когато вече се намираше пред вратата позвъни на звънеца и зачака. Никой не му отвори. Позвуни втори, трети път. Нищо. Никой не му отвори, затова и реши да влезе сам. Отвори вратата. Беше тихо. Сякаш къщата беше празна. За момент се зачуди да не би вечерята да е била другаде. Извади телефона си и прочете отново съобщението, което му бщяха изпратили за мястото. Определено не беше сгрешил. Но все пак реши да провери дали не си правеха някаква шега с него. Тръгна бавно към коридора насочвайки се право към хола. И когато влезе в стаята замръзна на мястото си. Сякаш видя призрак. Тя беше там. По тялото му преминаха топли и студени вълни. Не знаеше какво да каже или направи. Не знаеше дали да се радва че я вижда, или пък не. Опита се да каже нещо но така и не успя. Прокара ръка през косата си, като не спираше да я гледа. Беше прекрасна. Но я чувстваше толкова далечна, че чак го болеше. Страхуваше се да се приближи до нея. Страхуваше се да каже каквото и да било. Ами ако и сега си тръгнеше без да му каже дума?

by **julia.** Пон Апр 06, 2015 2:09 am

Не разбираше, кое беше толкова важно за обсъждане, че чак Лара бе толкова настоятелна за тази вечеря, сякаш я искаше там на всяка цена и бе готова със всичко за да го постигне. Но и в последно време не бе излизала по вечери.. сега ще попитате защо? Ами много просто ще ви отговоря, на брюнетката просто й липсваше онази половина от нея, която бе оставила заедно с Натаниел онази нощ. Но гледаше да не мисли за това много, много.Не искаше да се връща назад, взимайки онова решение Ахинора бе минало, а на нейно място имаше едно обикновено момиче на име Джулия, което работеше в банката и не общуваше с мъжете. А явно и това бе подтикнало Лара да я тормози постоянно с нейните двойни срещи, а как само мразеше, когато така скъпата й приятелка подхванеше тази тема, а Джули. ..тя просто се измъкваше с поредното „ Уморена съм, да го оставим за друг път“. До днес, когато не успя да откаже поканата, за една обикновена вечеря в дома на приятелката си. Джулия нанесе последните щрихи на лицето си, обу обувките си и се качи в таксито, което вече я чакаше пред входа на блока. Въздъхна лекичко, като нещо й подсказваше, че тази вечер нямаше да е просто обикновена, щеше да е нещо повече, някак си едно чувство в нея се събуждаше. Нещо щеше да се случи и някак нямаше да е просто неизбежно. Тръсна леко глава сякаш да се отърси от тези чувства и просто плати на таксиметровия шофьор, слизайки от таксито пред дома на приятелката си. Позвъня на звънеца, а Лара отзивчиво й отвори и я покани да влезне вътре.

Огледа се сякаш да се обеди, че ще са само тримата и бе права, а може би грешеше. Заговориха се докато хапваха лекото предястие и отпиваха глътки от виното. Но в мига, в който Джулия се бе успокоила и видяла, че приятелката й не й е извъртяла поредната двойна среща и нашата синеочка се смееше със звънкия си глас, отпивайки поредната глътка от чашата, човека който влезна я виждайки го, я накара да се задави, а прелестната усмивка да се стопи от лицето й. Сякаш лицето й побеля, а тя се бе замразила на стола, не знаейки какво да каже, какво да направи. Дали да си тръгнеше или да останеше. От къде по дяволите Натаниел познаваше Лара и тогава видя, посрещането на приятеля й. Но Джули все още седеше и гледаше като теле в железница, което не знаеше какво да измучи. Преглътна леко и сякаш гласа на Лара я извади от транса.

-Ама вие да не се познавате, че се гледате така? – попита ги тя, а Джу просто го погледна и виждайки го, че тръгва да казва нещо от устните й се изстреля простия отговор, който и беше същинска лъжа.
-Не. – отсече тя, бързо а Лара я погледна.
-Добре ли си, Джу? – попита я момичето, а нашата прекрасница просто кимна.

by **Nathaniel.** Пон Апр 06, 2015 2:51 am

Какво по дяволите се случваше? Защо съдбата си играеше така с него? Колко болка трябваше да изтърпи още, преди да успее да достигне до спокойствието? А дали някога щеше да го достигне? Едва ли. В живота си бе имал спокойствие единствено, когато Ахинора беше до него. Но тя си тръгна. И спокойствието изчезна. А на Натаниел му оставата само и единствено да се примири с това.
Продължаваше да се взира в сините й очи. Давеше се в тях. Превземаха цялата му същност, завладяваха го. Опитваше се да намери нещо в погледа й. Някаква надежда. Но не я намери. Не успя да види нищо. И слава боги гласа на Лара успя да го върне в реалноста. Преземи го с такава сила на земята, че се чудеше от къде му е дошло. Едва сега осъзна, че всъщност не са само и че Адам и Лара са тук. Обърна се към момичето в готовност да отговори на въпроса й, но бе изпреварен. Когато чу отговора, който Ахинора даде просто кимна и се засмя. Не. Не можеше да повярва. Значи щяха да си играят игрички. Колкото и да го болеше, той нямаше да бъде този който ще стои да ще се самосъжалява.
-Надявам се не закъснях много.-отново върна погледа си върху нея , като този път в него се четеше само и единствено студ. Лека усмивка се прокрадна по устните му, докато оглеждаше и дримата. Направи му впечатление начина по който Лара се обърна към Ахинора. „ Джу“? Какво по дяволите ставаше тук?
-Мислех, че ще сме само тримата. Успяхте да ме изненадате.-погледа му отново се спря върху сините й очи. Усмихна се и пристипи към нея подавайки й ръка. Никога не беше мислиш, че някога ще се държи толкова формално с нея. Познаваше я толкова добре, а сякаш я чувстваше толкова непозната и далечна.
-Натаниел Матис.-каза когато ръката й докосна неговата о те се здрависаха. Студени тръпи преминаха по тялото му, когато усети топлата й ръка. Тялото му помнеше допира й. И едва ли някога щеше да го забрави. Всичко свързано с нея беше дълбоко запазено в него. И никога никой нямаше да може да премахне тези така скъпи за него спомени. С интерес очакваше да чуе начина по който тя щеше да се представи. Определено му беше интересно защо Лара я нарече „Джу“. А и просто искаше да чуе отново гласа й.

by **julia.** Пон Апр 06, 2015 3:11 am

Ахинора го гледаше с интерес, а онази последна нощ преминаваше в мислите й със скоростта на филмова лента, сякаш се връщаше там, къде бе свършило всичко. Но е много просто... тя не искаше всичко да продължава по старо му. Искаше да са заедно, но не бе могла да издържи на онези толкова тайни срещи, криеше я от света, а тя не искаше да бъде скрита, искаше да види света с него, но той не й го позволяваше, за това колкото й да го обичаше бе принудена да си тръгне. Всеки път й казваше „скоро“, но това „скоро“ така й не бе дошло, може би и точно това чакане я бе убило и я бе накарало да си тръгне.
Трябваше й наистина много време и бе хвърлила толкова много усилия, за да не мисли за него, а сега той отново се появяваше в света й и го разтрисаше из основи.
Наистина ли трябваше Лара да я подлага на всичко това, вече съжаляваше за онзи разговор и за думите й „Не, сама съм“ може би точно онзи ден трябваше да излъже, че има мъж до нея. Но в света й нямаше място за друг освен за Нейт. Въпреки, че знаеше, че нямаше как да се случи е поне до онзи ден.. сега нещата седяха различно ето отново седяха в една и съща стая, бяха толкова близо един до друг, но нещо липсваше, да близостта, тя беше далечна, сякаш бяха толкова близо един до друг, докосваха се, но в същото време бяха и толкова далечни,сякаш нещо ги отблъскваше така както и ги събираше. Ахинора въздъхна леко и прочисти гърлото си, а когато й се представи и кожата й докосна неговата тялото й бе побито от хиляди малки тръпчици. Брюнетката притвори за миг очи и сякаш се върна там далеч, когато кожата й се галеше в неговата, когато тялото й докосваше неговото. Ахинора тръсна глава връщайки се в реалността, където сякаш бяха двама непознати. Сините й очи се впиха в неговите, а устните й се разтвориха.

-Джулия Стелиус. – произнесе това така непознато име за него, да беше го сменила, сякаш се криеше от старото си аз, онова аз което копнееше за този мъж и се бе преродила в това ново създание, което не знаеше нищо за него, но колкото и да се самозалъгвахме такава любов не се забравяше лесно,любов която бе способна да разтърси целия ти свят... Нора дръпна някак припряно ръката си от неговата, сякаш не можеше да издърпа на напрежението, което се образуваше в тялото й. Май бе много по- добре и за двама им, ако измислеше поредното оправдание и просто си тръгнеше от тази така добре нагласена и спретната вечеря.

-Знаеш ли Лара, нещо не се чувствам добре. Тази мигрена наистина ме смазва, май ще е по – добре да не ви развалям вечерта и да си тръгвам. – лъжа, лъжа и поредната лъжа, а и дали имаше в предвид вечерта на всички или само тази на Натаниел.

– А и господина е очаквал, да сте само тримата. – заяви Нора, беше изчезнала веднъж от живота му, защо сега отново да се появяваше наистина щеше да е много по- добре ако си тръгнеше сега преди отново да са заговорили. Ахинора стана от стола си и целуна леко приятелката си по бузата. И просто излезна от трапезарията тръгвайки към коридора, за да облече палтото си и обуе обувките си.

by **Nathaniel.** Пон Апр 06, 2015 11:43 am

Мразеше се. Мразеше се, защото оази сутрин предпочете да уважи решението й. Не тррябваше да й позволява толкова лесно да напусне живота му. Не трябваше да позволи целия му свят да се срине. Трябваше да я намери и да я помоли за още един последен шанс. Шанс, който никога нямаше да промилее. Не трябваше постоянно да й обещава ще всичко „ скоро „ ще е нормално, че ще имат нормална връзка и ще могат да изживеят пълноценно лбовта си. Това „скоро“ така и не дойде. Остана в миналото и така и не се завърна. А сега. Сега стояха на една маса, седнали един срещу друг и се правеха на непознати. Зачеркваха всичко, което са преживели заедно. Отказваха да споделят с другите за любовта си. А тя, любовта им, си беше там. Нейт я чувстваше и беше сигурен, че и Нора също. Точно тази тяхна силна любов пораждаше напрежението, което бе изпълнило стаята. Тя беше тази, която ги стискаше за гърлата и не им позволяваше да диша. Тя караше телата им да потреперват всеки път когато се докоснеха или погледнеха. И Натаниел заеше, че тази любов никога нямаше да умре. Той никога нямаше да може да погледне друга, така както гледаше Ахинора. Никога нямаше да допусне някоя друга близо до себе си. Никога нямаше мислите му да са насочени в друга посока. Мислите му винаги го отвеждаха при нея.
Гледаше я как става от масата и си тръгва. Тръгваше се отново от него. Бягаше от него за втори път. И сега беше момента в който Натаниел трябваше да реши дали да я пусне отново. Не се замисли много много. Отне му точно няколко секунди преди да се извини учтиво и също да стане от масата и да я последва. Този път не можеше да я остави да си тръгне просто така. Най малкото което му дължеше бе поне един разговор с него. Един единствен разговор с който или да оправят нещата, или просто да му кажа да забрави за нея завинаги. И ако това станеше.. ако му кажеше да я забрави, той отново нямаше да я послуша. Просто щеше да се постарае никога повече да не се срещнат. Но не можеше да го направи, знаейки че и нейните чувства не бяха изчезнали. Тя още го обичаше. Това се виждаше в прекрасните й сини очи. И това чувство на далечнос, което изпитваше направо го съсипваше още повече.
С бързи крачки я последва. Видя я в коридора да облича палтото си. Спря се на място и просто се взира в нея известно време. Убеждаваше се, че идеята да я остави да си тръгне беше наистина много лоша, защото този път тя взимаше със себе си и другата половина от него. А той си я искаше. Искаше нея. Искаше живота му отново да е пълноценен, а това бе възможно само с нея. Искаше отново да изживее тази любов. И този път пълноценно. Без тайни срещи. Без повече чакане.
-Не мога да ти позволя да си тръгнеш отново Нора.-каза с дрезгав глас, докато бе впил тъмните си очи в нейните прекрасни сини очи. Направи бавно още няколко малки крачки, които го отведоха право пред нея. Усещаше как напрежението става все по голямо и по голямо. Усещаше как нещо го стискаше за гърлото и не му позволяваше да диша. Искаше да я докосне, но се страхуваше. Страхуваше се от начина по който това докосване можеше да му повлияе. Но сега не беше време да се страхува. Трябваше да остави страховете си и да действа. Трябваше да си я върне обратно в объркания си живот.
Вдигна ръка и нежно я помилва по лицето. А погледа му продължаваше да изучава нейния. По тялото му отново преминаха тръпки. В съзнанието му заваляха кадри от всичко което бяха преживели. Припомни си меката й кожа. Топлината на тялото й. Всичко това толкова много му липсваше. Толкова много му липсваше самата тя.

by **julia.** Пон Апр 06, 2015 2:29 pm

Кожата й настръхваше при допира му, тялото й сякаш бе копняло за всичко това, но бе ли истина? Спомени? За къде сме без тях, можем ли да съществуваме. Слушаше го, виждаше надеждата в очите му, както й болката. Но тя нямаше спомени, колкото и да й се искаше в момента, да го помни, да му каже, че не е виновен. Та тя беше жива, нали? Седяща и дишаща пред него. Може би той бе направил всичко онова в апартамента й?
Може би бе наистина невинен обвинен в нещо, което не е направил. Сам..бил е толкова сам през цялото това време, измъчван от спомени и нагласени случки в живота му. Но тя не можеше да върне времето, да си го спомни.
Искаше си миналото всяка частица от него, но можеше ли да живее отново като онова момиче, без да знае каква е била, как се е държала. Думите му се забиваха в съзнанието й като малки ножове, който нямаше как да бъдат откъснати от там.
Просто стискаше зъби. Нямаше ли да е най – добре и той като нея да остави миналото и да живее нов живот. Без сенките, който са го преследвали. Наистина ли тя е била нещо, толкова ценно за мъжа срещу си. Искаше да се отдръпне но не можеше,нещо вътре в нея я спираше.
Сякаш бе привличана от него като противоположната страна на магнит. Се едно бе нейния Ян. Може би. Но тези всички тези въпроси щяха да си останат без отговор. Съзнанието й смяташе, че така ще е най – добре за всички. Миналото бе просто една страница, която всеки затваряше, свикваше с болката и живееше с нея до края на дните си, но имаше и такива, които успяваха да преодолеят всичко и да започнат напълно на чисто, без да се връщат за да ги боли.
-А дали трябва да остана? – попита го тя, като покалти глава наистина не бе сигурна, дали да не се връща назад в минало, не бе и сигурна, че точно там трябваше да се върне. Искаше й се да не го бе виждала на тази среща, но събда. Игарае си с нас както тя сама пожелае, играе си с нас както намери за добре, а ние самите сме просто едни марионетки в нейната игра, чийто конци так а нагло дърпа.

-За какво да остана? За да чувам едно и също? Да получавам направи надежди и обещания. Не мисля, че има смисъл да се измъчваме така. – отвърна отново, като погледа й се отмести от неговия.

*съжалявам, ако е кратко но пиша от телефона, а и за грешките.

by **Nathaniel.** Пон Апр 06, 2015 4:34 pm

Натаниел знаеше калко много грешки бе допуснал. Знсеше, че едонственото което й бе дал бяха само неизпълнените обещания. Беше я карал да го чака. А нямаше това право. Но също така и не можеше да поеме риска да й се случи нещо зарада глупостите които той беше направил. Не можеше да допусне живота й да е в опасност, а знаеше че ако тогава не криеше връзката им Нора щеше да е в голяма опасност. Но сега беше различно. Сега беше успял да се избави от калта. Беше успял да се стабилизира и да премахне опасностите, които до тогава дишаха във врата му. Сега можеше да й даде всичко. Лубовта си. Времето си. Всичко. Сега нямаше нужда да я крие от света. А и никога повече не би допуснал тази грешка. Нямаше да я залъгва с празните си обещания. Нямаше да я кара да чака. И единственото за което се молеше бе да не е вече твърде късно. Ако я загубеше отново губеше абсолютно всичко. Знаеше, че никога нямаше да може да превъзмогне болката от това да не е до него. Винаги щеше да копнее за допира й, за цулувките й, за ласките й. Никога нямаше да може да каже край. Тялото и мислите му винаги щяха да мислят и да копнеят само и единствено за нея. Щеше да съществува, но не и да живее. Не успя да я преживее за не малкото време което бяха разделени, нямаше да го направи дори и да трябваше цял живот да е без нея. Тя беше господарката на сърцето и мислите му и Нейт никига нямаше да позволи някой да я замени.
-Не, не, не.-обгърна лицето й с ръце продължавайки да се взира в хипнотизирващите й очи.-Не бих ти го причинил отново. Не бих допуснал същите грешки с теб. Ако знаех, че не мога да ти дам това от което имаш нужда не бих се опитвал да си те върна.-почти шептеше. Не искаше Лара или Адам да ги чуят. Не искаше да ги прекъснат и да развалят всичко, проваляйки последния му шанс да си я върне. Тук определено не беше най подходящото място където да говорят. Имаха нужда да останат сами и да се отпуснат напълно. Имаха нужда да поговорят надълго и на широко. Трябваше да обсъдят всичко което се случи и не се случи. Трябваше да говорят един с друг. Само така щеха да стигнат до някакво решение. Само така щяха да могат да се разберат и да излеят всичко което чувстват. А Натаниел беше готов на всичко за да си я върне обратно. Нямаше право на грешки и не възнамеряваше да прави такива. Беше я открил отново и то без да я търси. Въпреки че съдбата си играеше с тях тя все пак им предлагаше втори шанс.
-Тук не е мястото да говорим. Хайде да се махнем и да отидем някъде където ще сме само ние двамата. Където пожелаеш ти. Но ако не тръгнем сега онези двамата вътре ще се усъмнят и ще дойдат.-помилва лицето й за пореден път, след което бавно се отдръпна. Все още усещаше топлината й и меката й кожа. Искаше да запази това усещане завинаги. Искаше да може да си го припомня всеки път когато поискаше, взимайки я в обятията си. Знаеше, че й бе причинил много болка, но се надяваше да му повярва. Надяваше се да му даде възможноста да й каже всичко. Да й каже, че вече няма нужда да се крия. Да й обещае, пе този път ще успеят да изживеят пълноценно любовта си и да изпълни обещанието си. Край на тайните срещи. Искаше да започне с нея всичко отначало.

by **julia.** Пет Апр 10, 2015 1:25 am

След като го бе напуснала , светът сякаш бе станал сив за нея, точно така както той описваше своя собствен свят сив, студен и мрачен.
Нямаше причина да се усмихва, нямаше я нейната надежда и сигурност, нямаше го и заразителния й смях, който успяваше да стопи всяко ледено сърце. Времето минаваше, но тя сякаш бе приклещена в мига, в който го бе напуснала, осъзнавайки че него вече го няма до нея. Онази тъпа болка, която изпитваше, бе способна да я подлуди. Нора тръсна леко глава осъзнавайки, че той бе тук сега.. беше при нея.. въпреки всичко той бе там...
-Добре - заяви му Нора, сякаш с връщането му, се бе върнала и онази жизнена енергия в тялото й. Обичаше го, да все още... а това, че той имаше нужда от нея, беше едно толкова красиво чувство, което стопляше душата й, по един нестандартен начин, който сякаш не можеше да разбере. Но й харесваше и го искаше.. Искаше някъде дълбоко в себе си да му даде този шанс, да му позволи да й даде отново своето обещание, да й обясни защо не е успял да го спази преди това, да асимилира действително защо бе направил всичко това.
Може би точно от това имаше нужда в момента, за да вземе онова свое решение, от което щеше да зависи това дали ще остане до него. Просто искаше обяснение, обяснение за всичко случило се по между им, защо нещата стигнаха до там.. Преглътна леко и вдигна очите си към него, какво можеше да му каже, как можеше да му откаже, когато бе отново толкова близо до нея и въпреки ината си, тя не можеше да не признае, че бе искала някъде дълбоко в себе си, да е отново близо именно до този мъж, какъвто и да беше, дори да не бе правилния за нея, тя имаше нужда именно от него. Въпреки всичко, той я познаваше по-добре от всеки друг и знаеше какво харесва, какво я изнервя, какво я кара да се усмихва и какво я натъжава. Момичето преглътна леко и прехапа устната си..
-Добре, ще ти дам този шанс..но за сега ще получиш шанса само да поговорим, Натаниел.
Усещаше онези пеперуди в стомаха си отново седейки толкова близо до него, но сякаш това не й правеше особено впечатление, не в никакъв случай не го казвам в лошия смисъл.. Ахинора просто искаше първо да чуе какво има да й каже, а след това да вземе онова решение един път за винаги сама за себе си. В действителност беше се уморила от това.. беше се уморила от това, да взима това решение отново и отново.Накара го да излезнат от къщата и се запъти към колата му.Качи се в колата, и докато чувстваше как ръката му придаваше онази нежност и топлина на нейната я караше да се почувства у дома, сякаш той беше нейното пристанище, където най – накрая можеше да пусне котва без да се притеснява, че ще бъде отхвърлена. Момичето се бе опитало да поеме всяка негова дума, замисляше се наистина над всяка една, без да си позволи просто да я чуе и да я изтрие от съзнанието си, защото действително искаше да се замисли над това, въпреки че както всеки път бе сигурна, какъв щеше да е отговора й, защото тя искаше да бъде с него, винаги бе искала да бъде с него и по никакъв начин най – вероятно решението й нямаше да бъде променено. То никога не се променяше, колкото да въртеше и да сучеше, колкото и да го осмисляше винаги се връщаше на единствения отговор, който можеше да даде. Тя щеше да е с него... не зависимо от всичко, той й бе позволил да види онези неща в него, които не бе дал на никого, бе й дал нещо, което не можеше да намери.. тя имаше нужда от този мъж, а не само той от нея...даже не разбираше как бе успяла да седи толкова време на страна от него. а тя толкова бързо се бе привързала към него, би дала всичко за него, въпреки че винаги му противоречеше, държеше на своята дума, толкова колкото й на неговата.

-Ще си помисля след като те изслушам, обещавам. – каза му тя, като леко докосна с пръсти скулите му, сякаш толкова дълго време не го бе правила, сякаш не бе минали просто година , а години..от както го бе докосвала по този начин, опита се да се усмихне леко и поклати глава подсмихвайки се.

by **Nathaniel.** Пон Апр 13, 2015 1:01 pm

Лубов. Чувството което те правеше толкова силен, колкото и слаб. Когато срещнеш човека когото обичаш ти се чувстваш силен. Сякаш няма проблем, който да не можеш да разрешиш, щом половинката ти е до теб. Но след това идва един момент. Момент в който си сам. Човека когото обичаш не е до теб. И тогава настъпва момента в който се чувстваш толкова слаб. Целуят ти свят се срива. Спираш да мечтаеш и да мислиш за бъдещето. Не живееш, просто съществуваш. И всеки ден е едно ново предизвикателство за теб. Имаш два избора. Да се опиташ да продължиш приемайки предизвикателството, или просто да се откажеш. Да се примириш със безсмисленото си съществуване. И в един момент да се превърнеш в безполезна личност забравена от всички.
Ето така се чувстваше Натаниел онази сутрин когато разбра какво се бе случило. В един момент просто целия му свят се бе срутил. И колкото и да се опитваше той не можеше да го построи отново. Не и без смисъла на живота му. Не и без Нора. Но нито в един момент не я бе упрекнал, че си бе тръгнала. Знаеше, че единствения виновник тя да вземе това решение е той. Тогава Нейт не можеше да й даде това от което се нуждаеше, това от което се нуждаеха и двамата. А именно да изживея голяма си любов, която никога нямаше да умре. Страха, който изпитваше от това да не я загуби му бе попречил да се остави на мига и просто да изжевее всички емоции и чувства които изпитваше. Просто не можеше да направи грешката позволявайки тя да пострада. Затова и може би се примири толкова бързо с това, че тя го бе науснала. Може би затова не се опита да я намери и отново да я засипе с куп обещания, които не можеше да изпълни. Но това не означаваше, че болката му изчезна. Не. Тя беше закотвена вътре в него и го съсипваше ден след ден. Но и точно тази болка го бе вдигнала на крака. Всеки ден му напомняше какво бе загубил и защо го бе загубил. Беше го накарала да се справи с неприятелите си и да се опита да вкара живота си в поне малък ред. И беше успял. Е не всичко беше наред, но все пак нямаше я голямата опасност. Беше се научил как да се защитава и да защитава и хората които обичаше. И сега. Сега когато я виждаше отново не можеше да я остави просто така да си тръгне. Знаеше, че този път може да поправи грешките които беше допускал с нея в миналото. И щеше да се постарае да не допуска никога повече същите грешки. Та нали веднъж си бе взел поука от грешките които бе допуснал. Нямаше да позволи отново тези грешки да преобърнат живота му. Живота, който искаше да сподели само и единствено с нея. Никоя друга не можеше да се докосне до него. той не го позволяваше. Защото сърцето му бе предназначено само и единствено на Ахинора.
Плахите й докосвания го връщаха толкова назад. Спомняше си толкова много моменти с нея. И всичко това за пореден път му доказваше колко много му бе липсвало това. липсваше му близоста с нея. Нежноста й. Тя му липсваше повече от всичко.
Караше без посока. Просто се наслаждаваше на мига в който тя беше толкова близо до него. Но все пак не му беше това достатъчно. Натанел не я искаше просто близо до него. искаше да може да я държи в обятията си. Искаше да докосва меката й кожа. Да вкусва сочните й устни. Копнееше за всичко това. И дори без да се усети спираше колата пред къщата си. Пред мястото, което винаги си беше представял точно като техния дом. Като мястото където щяха да са само те двамата. Като тяхната малка крепост, в която щяха да са в безопастност, в която щяха да са недосегаеми.
Изгаси двигателя и слезе от колата, минавайки от страната на Нора отваряйки й вратата. Тя слезе, а Нейт побърза да хване ръката й. Имаше нужда да я почувства по близка. Да се докосне до нея. Имаше нужда от нея.
Поведе я към къщата все още потънали в мълчание. Отключи входната врата пускайки я да влезе първа, а той я последва. Сега отново почувства тази къща като дом. Никога не я бе чувствал по този начин. Но сега любовта на живота му беше тук и придаваше съвсем друг смисъл на всичко до което се докоснеше. Много по добър смисъл. И се надяваше да успее да я задържи до себе си. надяваше се да успее да получи втори шанс. Да успее отново да спечели доверието й.
-Ще успея ли някога да спечеля доверието ти отново?- най накрая тишината се наруши от дрезгавия глас на Натаниел. Но не знаеше дали иска да получи отговор. страхуваше се какъв ще бъде отговора.- Въпреки напразните обещания които винаги получаваше от мен.. въпреки тях ще можеш ли отново да ми повярваш. Да повярваш на това което искам да ти предложа сега.-отново се чувстваше толкова слаб. Всъщност откакто нея я нямаше той никога не се бе чувствал силен. Отиде до една малка стъклена масичка върху, която имаше оставени няколко стъклени чаши и бутилка уиски. Наля малко количество от уиски в едната чаша, след което отпи малка глътка чакайки отговора й, който беше толкова важен за него.

by Sponsored content

Nathaniel&julia.

Nathaniel&julia.

Re: Nathaniel&julia.

Re: Nathaniel&julia.

Re: Nathaniel&julia.

Re: Nathaniel&julia.

Re: Nathaniel&julia.

Re: Nathaniel&julia.

Re: Nathaniel&julia.

Re: Nathaniel&julia.

Re: Nathaniel&julia.