what you must understand about me is that i’m a deeply unhappy person.

"You spend your whole life stuck in the labyrinth, thinking about how you'll escape one day, and how awesome it will be, and imagining that future keeps you going, but you never do it. You just use the future to escape the present."

vanessa ives / 20 / has hallucinations since she was 4 / love reading, dancing, gossiping, watching movies, writing, drawing, drinking, smoking / genius / killed her mother / takes antidepressants / part of medicine / fc: jenna-louise ocleman

Мрак. Тишина. Писък
Отново имах един от онези моменти, в които не знаех къде съм и какво прави. Всички ми казваха, че когато изпадна в такова състояние просто трябва да се сетя, че това не е истина. Че е просто една илюзия плод на болното ми подсъзнание. Звучи толкова просто, но изобщо не беше. Колкото и пъти да казвах "това не е истина", нещата изглеждаха по-лоши. Сега отново си го повтарях. Виждах, как навсякъде около мен мракът става все по-обширен, като гигантска черна дупка, която скоро щеше да ме засмуче. И това не беше всичко, колкото по-мрачно ставаше толкова повече усещах как някой ме наблюдава и се приближава до мен. Можех да го почувствам. Беше толкова реалистично..."повтаряй си, че е лъжа, Ванеса...и ще изчезне", тези думи на доктора ми не спираха да ехтят в главата ми, но колкото и да си ги повтарях, бяха безполезни. Та, аз както си вървях изведнъж бях попаднала в този мрак и тишина. След няколко секунди видях образ на някакво странно създание, което може би беше някакъв демон, не знам, но постоянно повтаряше "не е приятно когато си играят с теб нали, миличка?" и замахна към мен с нещо приличащо на огромен сатър. Аз затворих очи и изпищях. Мислех си, че това е краят и ще бъда нарязана на хиляди парченца, но... нищо. Отворих очи и видях, че създанието го нямаше, а аз бях на около петдесетина метра, от мястото, където се намирах преди мракът да ме обхване. Почувствах някакво облекчение, че все още съм напълно здрава и че поне засега този ужас свърши. Но като се имаше в предвид, че изобщо не пиех глупавите лекарства, които постоянно ми предписваха, кой знае кога отново щях да изпадна в същото състояние. Това не беше повод за радост, но пък обичах да доказвам на останалите и най-вече на психиатъра си, как той греши, а аз съм права. Щях да му го напомня още веднъж след като се видим в събота. Всъщност сигурно бях единствената, която трябва да ходи на лекар през почивните дни и то в неговата къща. Кой знае какво биха си помислили хората, ако чуеха последното изречение.
Но нямаше смисъл да се задълбочавам върху такива философски разсъждения, важното беше че аз отново си бях в реалността. Моментът ми на радост беше прекъснат от думите "г-це добре ли сте?". Преди малко дори не бях забелязала, че около мен има някой. Може би защото погледът ми търсеше само някой труп или оръжие или нещо подобно. Но, това беше.. не можеше да бъде?! Или можеше. Да не би да бях попаднала от една халюцинация в друга? Но пък откъде съм измислила точно него.
-Ти истински ли си?
Това беше глупав въпрос, но се чувствах някак объркана. След като го видях, вече не бях толкова сигурна дали съм точно там, където трябваше да бъда. Изведнъж бях "ами ако е видял изпълнението ми от преди малко?! и по дяволите попих го дали е истински.. дори и преди да не ме е смятал за откачена, вече го правеше и то с пълно основание". А дори не бях показала на какво съм способна. Не бях направила нито едно от черните магии, които не знаех. Не бях проклела никой. Не бях извикала някой зъл дух, за да се позабавлява с някой човек. Не бях запалила никой. Не си бях играла със съзнанията на хората около мен. Но пък бях в моя странен и ужасен свят преди малко.
-Аз...хм.. съжалявам ако си видял онова преди малко
Изобщо не беше добре да акцентирам върху този момент, тогава защо изобщо го правех?! Така можеше дори и да не беше видял нищо, щеше да ме попита, какво толкова съм правила, че чак трябва да се извинявам за това. Май трябваше скоростно да сменя темата, въпреки че не исках да нарушавам тишината около нас с моите глупости. Беше толкова приятна. Не знаех дали да кажа нещо или просто да си мълча. Май това беше по-добрият вариант, защото от устата ми не излизаше нищо смислено
-Какво ви се е случило? Изглеждате ужасно?
Гласът на непознатият звучеше толкова загрижено, че чак ми се искаше наистина да му разкажа.
-Ако ти кажа ще трябва да те убия
Той се усмихна и само ми направи знак да започна, а аз все едно само това чаках
Усмихнах се на думите му, но знаех, че нямаше никога да ги каже, ако знаеше какво бях направила онази нощ, ако знаеше че подлудих собствената си пияна майка и всичко останало. Сигурно веднага би избягал и би забравил за мен, което щеше да е напълно нормално и разбираемо. Вярно, че имах своите причина за действията си, но все така бяха някак лоши, въпреки че ми харесаха и бих ги повторила отново до последният детайл. Тихичък глас ми нашепна "бягай докато можеш, Ванеса, нещо ми подсказва, че не трябва да стоиш повече... това няма да свърши добре за един от двама ви", но не исках. Нямаше изобщо да го слушам.

[You must be registered and logged in to see this image.]

-Ванеса, скъпа добре ли си? - гласът на майка ми оттекна в стаята
-Не не съм. Не го ли видя? Беше точно там
Сестра ми отново долетя в стаята, ухилено все едно бях ненормална. Все едно всичко това беше шега. Все едно това че беше по-нормална, по-смирена, по-красива и по-голяма от мен и даваха право да ме гледа така
-Ето, Ванеса. Вземи си жиравчето и поспи. Тези твои тайни занимания не ти влияят добре, съвсем откачаш.
-Какви занимания?! Ванеса какво правиш докато ме няма?!
-Нищо, мамо. Пия си лекарствата, гледам филми, чета книги и рисувам. Какво друго мога да правя, когато по цял ден съм затворена тук!
Това естествено не беше съвсем вярно, защото първо ни пиех нищо, от това което ми даваха и второ много добре знаех откъде да се измъкна без някой да ме види.
Понякога се чувствах като Винсент Ван Гог. Може би ми беше далечен далечен прароднина. А и в някой от творбите ни имахме много допирни точки. А и бяхме еднакво откачени. Само дето той не беше убивал и имаше слухови халюцинации, но това не беше кой знае каква разлика. Психиатърът ми веднага би ми назначил сериозно лечение. За пореден път... но естествено и то нямаше да даде резултат. Тази маниакална лудост и тези халюцинации си бяха просто като ежедневие. Точно както обикновените хора се опитваха да избягат от своето скучно ежедневие, аз се опитвах да избягам от моето откачено, но както се вижда без никакъв резултат.
-Добре, миличка, ние ще те оставяме, а ти си почивай
Затворих очи, прегърнала жиравчето ми може би бях задрямала, когато изведнъж някакъв шум ме събуди.
"Знаеш че не можеш да се спасиш от мен, Ванеса"
Отново онзи страшен глас. Отново онзи демон, който ме преследваше и който ме караше да изпитвам всичко това. На всичкото отгоре можех да го спра или поне си мислех че мога, но нещо в мен не ми го позволяваше. Сигурно в този момент бях най-жалката вещица на света. Но трябваше да се махна от тук, това нещо беше тук.
-Мамо, Алисън, къде сте?
Започнах да ги викам, но никой не се обади. Надигнах се от леглото. В ръката си все още държах малкото жирафче. Бавно завъртях ключалката на вратата и излязох. Извиках ги още няколко пъти, но отново не получих никакъв отговор. Тишината ме плашеше, повече от всичко. Тогава усетих нечии дъх в косите си. Обърнах се и го видях. Беше все толкова спокоен и леко усмихнат.
-Тази игра не ти ли е забавна, скъпа? А си мислех, че си падаш по игричките. Време е да изиграеш последната си роля в тази
-Разкарай се от мен.
Побягнах по стълбите и някак си се озовах в кухнята. Взех първото нещо, което попадна в ръцете ми. Което в случая се оказа кухненския нож. Беше ме страх повече от всеки друг път. Не знаех дали това беше истина или не. Какво изобщо се случваше... просто исках всичко да свърши. Физически се чувствах толкова слаба, че нямаше никакъв шанс да се опитам да направя, каквото и да е било заклинане, а и бях твърде объркана, за да изрека правилните думи. Знаех че това нямаше да го нарани, но поне щеше да ми спечели малко време, в което може би поне щях да открия Алисън и майка си, а това беше нещото, от което имах най-голяма нужда.
Продължих да се лутам из къщата. Чувствах се като в някакъв безкраен лабиринт, от който няма измъкване. Когато изведнъж иззад мен чук "наистина си добра играчка, Ванеса", а след това една ръка ме докосна. Без да се замислям се обърнах и намушкаш човека срещу мен. Всичко стана толкова бързо, че дори не разбрах, че това беше майка ни преди да я видя паднал на земята със забучен нож в сърцето.
-Не това не може да е истина.. стани..аз.. ти... не можеш да ми го причиниш... това не е истина... хайде, мамо, събуди се
Крещях надвесила се над нея толкова силно, че това ме караше още повече да плача. Сълзите ми бяха като неспирна, неукротима река. Надявах се това да е поредната халюцинация, от която всеки един момент ще се "събудя", но това продължаваше да не се случва. Погледнах нагоре и видях Алисън, която стоеше вторачена в мен.
-Аз..аз.. съжалявам...аз.. наистина не исках... много съжалявам

[You must be registered and logged in to see this image.]

Продължавах да си мълча. Не, не исках да разказвам нищо. Не искам да казвам нищо на непознатият, защото въпреки всичко не исках да му причиня нещо лошо. Може би днес бях настроена твърде положително към останалия свят, а тези моменти се случваха толкова рядко, че може би трябваше да си ги записвам в дневник, ако си видех такъв. Май трябваше да започна, защото с моя живот щеше да стане чудесен фантистичен-психо-трилър. Май трябваше наистина да го издам. 100% после щяха да направят филм за мен и да се прочуя още повече.
Погледнах непознатият и леко си усмихнах
-Знаеш ли, беше ми приятно, че поседя на това забутано място с мен. Компанията ти беше повече от приятна, но май е време да си тръгвам
Усмихнах му се и изчезнах в нощта, точно така и както се бях озовала тук

Добре дошла !