преди две седмици;

by **Isobel;** Чет Мар 26, 2015 6:41 pm

Пръстите ѝ потънаха в купичката с кетчуп, докато потапяше поредния пържен картоф преди да го изяде. Не можеше да се съгласи, че в това нещо имаше някаква хранителна стойност, но пък ставаше за убиване на времето. Нещо като поредната драсканица върху бялата салфетка, която щеше да остане на масата и след това да замине на боклука заедно с остатъка от… Съмняваше се, че за момента съществуваше дума, която да опише нещо, което приличаше на храна, но не беше такава. Поне в нейния такава дума липсваше, а Исобел не би оспорила нейното съществуване, ако в нечий чужд речник такава дума присъстваше. Поне си признаваше, че не беше от хората с голям запас от думи. Не пишеше, така че не ѝ се налагаше да използва разнообразие от епитети, съществителни и наречия. За Бога, дори граматиката от време на време ѝ куцаше, защото още се затрудняваше да определи кога ставаше дума за епитет и кога за прилагателно име. Бог ѝ бе свидетел, че такива неща не ѝ бяха нужни.
Не беше особено добра и в математиката, въпреки че с това се занимаваше. Е, не беше професор по висша математика или нещо от сорта, но поне бегло понятие си трябваше, за да разбира от разни кодове и разбиването на пароли.
Май беше някъде по средата. От онзи бохемски тип хора, на които не им пукаше особено за заобикалящата ги среда, които разбираха по малко от всичко и това им беше достатъчно, за да си правят каквото пожелаят, а през останалото време се занимаваха с нещо глупаво и безсмислено като рисуване на комикс герои по бели салфетки в заведение за бързо хранене.
Исобел вдигна глава при затръшването на вратата, последвано от тихия звън на звънчето над него. През последните десет минути този звук я изнервяше и тя присвиваше очи всеки път, когато чуваше познатия звън. Вратата се затръшна зад видимо разстроено момиче, която очевидно имаше проблеми с гаджето, което честно казано напомняше на Винс. Онзи идиот, който до последно не даваше никакви признаци да се превърне в нещо смислено, а накрая се оказа в хубава фирма с добре платена работа и въпреки това продължаваше да изкарва по два-три часа след работното си време в малък салон в забутана уличка, правейки шантави татуировки. Поне сега си плащаше наема, макар че пак рядко го виждаше.
Няколко къдрици трепнаха при завъртането на главата ѝ по посока на стандарния часоник на стената. Изруга наум и се изправи, събирайки нещата си. През последните няколко минути създаваше впечатлението за човек, който очакваше нещо, а външния ѝ вид отдавна не обещаваше нещо хубаво, така че чу тиха въздишка зад тезгяха, когато се запъти към вратата.
Блъсна се в някого само две крачки след излизането си. Блъсна се достатъчно силно, за да отстъпи назад и изгубила равновесие да залитне към земята. Погледът ѝ обаче се спря върху въпросния някого и всичко останало изгуби смисъл.
- Ти? – гласът ѝ прозвуча сякаш познаваше младия мъж. – По дяволите, ти!
Фактът, че не използва името му обаче говореше за точно обратното.
- Знаеш ли колко време те чаках да се появиш?

by **Derek.** Чет Мар 26, 2015 9:16 pm

Караше кола за хиляди долара и живееше в къща за още повече. Не се обличаше екстравагантно и не знаеше коя е най-новата колекция на Ралф Лорън. Тази незначителна информация водеше съзнанието му до следния въпрос - Той принадлежеше ли към буржоазията? Да, беше точно като всички тези хора, правеше се на някого когото не е - на очарователен младеж, наследил милионите на баща си, но далеч не бе така. Дерек криеше много повече тайни зад гърба си.
И все пак може би престъпваше от тази част на обществото само с единия си крак, защото ако беше напълно от тях сега нямаше да ходи към заведение за бързо хранене, за да изяде поредния си бургер за деня.
Единствената вечер, в която си нямаше представа какво да прави, в която гласовете в главата му бяха престанали да спорят. Не бе свикнал на такава тишина, всичко това го побъркваше.
Приближавайки към заведението някой съвсем безцеремонно се блъсна в него и разтърси мислите му, като ги обърка и отново в главата му бе настанал пълен безпорядък. Усети нежния аромат на парфюм и без да поглежда вече знаеше, че е жена. Това да забелязва толкова много незначителни неща понякога изтриваше всякакъв ентусиазъм, който можеше да се намери в него. Така не беше интересно, когато знаеш нещо преди дори да си погледнал, няма я загадката ...
По принцип когато се сблъскваше с някого, независимо кой беше виновният, ако отсрещния бе жена то тогава започва да вика. Но тази не се развика, а по-скоро гледаше с изумление към лицето на Дерек... Сякаш знаеше кой е. Много хора си мислеха, че го познават, но всъщност не знаеха абсолютно нищо.
''Ти? По дяволите, ти! Знаеш ли колко време те чаках да се появиш'' тези думи отекнаха в главата му. Какво говореше тя?
-Аз ? - учуди се Дерек. Щеше да помни ако я познаваше, той не забравяше, помнеше всичко. А най-малко щеше да е забравил ако е трябвало да се срещне с нея.
-Чакала си ме? - изражението му все още бе озарено от изненада и изумление, сякаш бе замръзнала. След това бързо се промени и на него нямаше и следа от каквато и да е емоция.
-Бъркаш се... Не мисля, че си чакала мен. - след това допълни и направи няколко крачки да я заобиколи като пъхна дясната си ръка десния джоб на панталона си, а с лявата играеше с пръстена си, като броеше колко пъти го е е завъртял.

by **Isobel;** Чет Мар 26, 2015 10:26 pm

- Какъв ви е проблема на вас мъжете? – попита хладно, обидена от пренебрежителното му поведение.
Може би тя трябваше да се извини, защото тя се блъсна в него, а не обратното. Долната ѝ устна беше съвсем леко издадена напред сякаш се цупеше. Беше детинско поведение, каквото никога не бе представяла пред някого и още по-малко с идеята да получи нещо. Думите ѝ бяха достатъчно красноречиви, за да привлекат вниманието на непознатия.
- Точно теб чаках, но явно съм подранила за вечерята. – продължи, пристъпвайки към вратата на заведението и я отвори, правейки жест, с който му даваше знак да мине сякаш беше дамата в отношенията им. Всъщност нямаше никакви отношения, защото те бяха двама непознати, от които единият знаеше малко повече за другия.
- Хайде, де… Какво очакваш? Няма да ти постеля червен килим или пътека от розови листчета, за да влезеш за порция бургер с пържени картофки.
Беше остра. Беше типичния непукист, каквато бе що се отнасяше до някакво задължение. Възпитано ли беше да нарича хората задължения? Не че я интересуваше, защото Дерек беше точно това. Едно огромно задължение, което нарушаваше хармоничния ѝ живот.
Щом не последва реакция въпреки красноречивото ѝ подканване, Исобел повдигна вежди. Ама той наистина какво чакаше? Търпението ѝ беше с наистина къс фитил и нямаше още дълго търпеливо да държи вратата за него и да бъде мила. Бързо губеше търпение и в крайна сметка пусна вратата, оставяйки я да се затръшне.
Въздъхна.
Една тежка въздишка, издаваща раздразнението ѝ. Зараждаше се в момента и все още не бе достатъчно, за да се развика или да бъде достатъчно остра, за да съжалява по-късно, макар че рядко ѝ се случваше да съжалява за каквото и да било.
- Добре… - започна колебливо, обялгайки се върху витрината на заведението и скръсти ръце пред гърдите си. – Виж, знам кой си и имам един познат, който не помоли да ти взема автограф, но аз съм далеч от тези детински номера. Въпросът е можеш ли да ми направиш една услуга или не. Уверявам те, че ще получиш каквото пожелаеш взамяна. Приемаш ли?
Вниманието ѝ беше привлечено от малкото хора по улиците по това време, макар че не беше особено късно, за да е толкова слаб трафика по една от най-натоварените улици на града. Постепенно обаче погледът ѝ се премести върху Дерек и изискваше някакъв отговор. Накрая спря върху колата, паркирана на няколко метра по-надолу.
- Хубава кола… - изкоментира съвсем спонтанно. – Да не си спечелил от някоя лотария?
Зад думите ѝ се криеше завист. Макар че и тя се занимаваше с престъпна дейност, онова, което получаваше, едва покриваше ежемесечните ѝ разходи и наема, а той се движеше със скъпа кола и носеше маркови дрехи като същински лицемер. Как да не му завиди човек? Сигурно и всяка вечер беше с различна, защото можеше да си го позволи, а жените буквално се лепяха на мъже с много пари.

by **Derek.** Пет Мар 27, 2015 5:09 pm

Все така продължаваше да си играе със сребърния пръстен, продължаваше да брои в ума си колко пъти го преобръща. След това изведнъж спря, а очите му концентрирано се плъзнаха по момичето. ''Не и вярвам'' прошепна един леко кадифен глас в главата му. Значи все пак още не бе настанала пълна тишина, въпреки че се обаждаше само единия.
-Мисля, че лъжеш, Барби. - отвърна той с напълно равен и спокоен тон, а след това се обърна и проследи крачките на момичето.
А, значи беше една от тях - поредния престъпник на улицата. Не вярваше на това с автографа. Звучеше му глупаво и нелепо. Сякаш беше актьор от любимото филмче на някое дете. Той беше единак, извършваше всяко убийство сам, правеше го идеално и му отделяше винаги необходимото време, сякаш нареждаше любимия си пъзел. Не познаваше никой от тези хора, които се движеха с останала престъпност, но факта, че знаеха как изглежда, леко го разтревожи.
-Ако съм убил баща си и съм наследил всичките му пари, то тогава да - ударих джакпотът в лотарията. - обясни той и се усмихна леко. Почти прозрачно и една доловимо.
''Защо и каза, това беше нашата тайна'' - отново същия кадифен клас. Дерек го игнорира и рискувайки да си докара главоболие от неучтивостта която бе проявил, се доближи към непознатото момиче. Тя определено искаше нещо и силно се съмняваше, че е автограф. Просто не бе достоверно. Това, че тя знаеше за него и хобито му, определено не му харесваше. Явно знаеше прекалено много и въпреки, че не убиваше такива като нея, беше наясно, че едно нейно грешно движение щеше да го изкара извън контрол.
Дерек стисна пръстена си в юмрук, като усети как ръбчетата се впиха в дланта.
-Какво искаш?- попита рязко и се облегна на колата си.
Каквото и да искаше тя, едва ли щеше да го изпълни. Не вършеше услуги. Нито бе наемно лице, за да искам нещо в замяна. Но факта, че тя дори знаеше къде да го чака, пробождаше съзнанието му.

by Sponsored content

преди две седмици;

преди две седмици;

Re: преди две седмици;

Re: преди две седмици;

Re: преди две седмици;

Re: преди две седмици;