[a year ago]

Малките и ситни стъпчици издаваха тих шум при срещата с каменистите плочи подредени в различни форми и шарки. За къде се беше забързала ли? Имаше среща, с един от онези костюмари, които си мислеха че притежават всичко. Не обичаше да има среща с такива хора, но случилото се беше важно и Александра трябваше да поеме нещата в свои ръце. Още от миналото си мразеше адвокатите. Разбира се имаше изключения, които наистина се справяха с случаите, но повечето бяха станали корумпирани. Шума на парите и богатството бяха приоритет за тях.Причината поради която се намираше тук беше смъртта на малко дете, което беше блъснато с кола. Николаевич искаше да е сигурна, че ще прати убиеца на детето зад решетките, независимо какво би и коствало.Въздъхна и отвори стъклената врата пред себе си, подраняваше с няколко минути и масата, на която се бяха уговорили да е срещата беше празна. Въздъхна и се запъти към трите стълбички от ляво, които водеха до останалите маси. Настани се на мястото си и свали чантата оставяйки я на съседния стол. Ясно и беше, че не е в най-добрата и форма. Дръпна ластика, който държеше здраво косата й и прокара ръка, разрошвайки кичурите коса. Облегна се назад, като не спираше да наблюдава часовника, окачен на отсрещната стена.За момент започваше да съжалява, че изобщо ще се опитва да говори с човек, когото не познава, но имаше ли друг избор.Няколко минути спокойствие, докато гласът идващ зад гърба й не я стресна. Завъртя се машинално и подаде ръката си напред.
-Александра Николаевич, директор на болницата. - стараеше се да изглежда делово и строго, но се съмняваше. 24 часовите смени не и влияеха добре, но въпреки всичко обожаваше работата си. Мъжът се настани срещу нея и махна с ръка на дребнавата сервитьорка, която изглеждаше много по-добре сравнение с Алекс.

Защо изобщо приемаше поканата? Не искаше да се изправя пред съда без доказателства, рискувайки работата си, но нещо го накара да приеме срещата. Имаше около половин час до срещата, което го наведе на мисълта, че трябва да се приведе в нормален вид. Облече тениска и дънки, беше извън работа, което не го принуждаваше да носи един от онези скъпарски костюми. Качи се в колата си и потегли към кафенето. Както винаги тропаше с пръсти по волана и тананикаше песента пусната по радиото. I След около десет минути вече се намираше на паркинга и заключваше колата. Придаде малко по-нормален вид на разрошената от вятъра коса и влезе в кафенето, като се огледа и когато установи, че има срещна с жената на отсрещната маса се запъти натам. Очевидно я изненада, понеже видя как тялото й трепка.
-Матю Гренфил, приятно ми е госпожо Николаевич.-стисна ръката й, като се намести на стола срещу нея. Сервитьорката веднага разбра намека с помахването и вече взимаше поръчките им. Матю я изчака да се отдалечи и се приведе към красавицата пред него.
-Значи сте дошли тук да говорим за детето? Имате ли показания, свидетели? Знаете ли изобщо как работи съдебната ни система?-сключи ръце пред себе си, като я гледаше изпитателно. Признаваше си, госпожицата или госпожата изглеждаше прелестно, обаче явно не знаеше с какво се захваща.
-Мога да Ви помогна, но не знам дали осъзнавате че семейството на детето трябва да се залови с тази работа. Вие сте просто лекуваща. Така де съмнявам се да не умират хора в ръцете Ви..-той знаеше какво е да умре скъп за теб човек, знаеше че на семейството на момченцето му е трудно, но не разбираше защо тази лекарка настояваше тя да поеме нещата в ръцете си. Погледна сервитьорката, която идваше към масата им, като се облегна на стола и започна да почуква с пръсти по масата.