I'm a lost cause--

.. Имаха цветни очи - но празни погледи, широки усмивки - но тъжни смехове, горещи тела - но вледенени сърца. И наричаха се “хора”, ала да си човек означава да гориш, а от тях се носеше само пушек, редкият, умиращ дим на щастието им.

There is something not right with me.

Въжетата на китките й я стягаха, без съмнение причинявайки синини по тях, но това не я интересуваше. Ръцете й бяха неудобно преметнати назад зад стола, като вече отдавна бяха започнали да изтръпват, заради продължителното й стоене неподвижна. Откога беше тук? Бяха ли минали часове? Дни? Нямаше представа.

Тъмната стая без прозорци, вероятно мазе, не издаваше колко време беше минало. Дори не помнеше как се озова тук. Помнеше само това, че той слизаше при нея всеки ден.

Чувайки вратата да се отваря, видя обувките му да се спускат малко по малко по стълбите към нея. Той слизаше бавно, без да бърза. Накрая застана пред нея, лицето му все така студено, все така решително. Проблясването на острието в ръката му би трябвало да я плаши, дори ужасява, но Фел не изпитваше страх. Не се боеше от ножа, нито пък какво щеше да й стори с него.

Той го прокара отстрани по лицето й, започвайки от слепоочието и стигайки надолу чак до бузата й. Прорязването не беше дълбоко, но остави кървава следа. Фел усети болката, но не трепна. Гледаше го в очите, спокойно, непоклатимо .. и някак празно. Той се подсмихна.

-Обожавам това, знаеш ли. Отначало ме учудваше, че не се молиш, не трепериш, не викаш .. Но сега ми харесва. Имаш дух. Различна си от всички други.

Думите му не предизвикаха никаква реакция. Той често й говореше така, сякаш беше любимия му домашен любимец и той просто обожаваше да я гали и да си играе с нея. Обаче тя не реагираше. Питаше се дали не беше загубила гласа си, след толкова много време на мълчание. Питаше се дали не й има нещо, че да не се бои. Може би имаше нещо грешно, нещо сбъркано в нея .. Дори не се беше опитала да избяга. Беше ли чак такъв екстремен мазохист, че това да й харесва? Или може би просто беше свикнала с мъченията и пленничеството .. Честно казано, и тя не беше сигурна.

Гледаше на него като студен, бездушен, но и някак тъжен. Той никога не показваше емоции, може би защото ги нямаше. Тя не показваше чувствата си не защото не бяха там, а защото не хабеше усилия да ги изразява – знаеше, че няма да има никакъв смисъл.

Беше ли се научила да го съжалява? Или беше свикнала с него? Знаеше, че имаше нещо у него, което събуждаше любопитството й .. и интереса й, иначе надали щеше да си прави труда да го изучава по този начин. Знаеше, че трябваше да го мрази, да е вбесена, че й причиняваше това, но всъщност не беше. Май наистина имаше нещо сбъркано с нея, нещо не наред ..

Вдигайки глава, чу отново вратата да се отваря и очакваше да види отново обувките му, слизайки бавно по стъпките. Вместо неговите обаче, видя нечии излъскани, непознати обувки да се спускат забързано по стълбите и мъж в полицейска униформа да се затичва към нея, освобождавайки китките й и извеждайки я навън .. Тя присви очи, не беше виждала слънцето от .. и тя не помнеше колко време. Косата беше полепнала по челото й, потна и сплъстена. Какво ставаше? Къде беше той? И защо най-накрая беше развързана ..?

-> Обикновено Сиа не говори много, с изключение на когато е пияна
-> Свири на пиано
-> Дарбата й е да създава лед и може да вледени всичко, но обикновено не я използва чак толкова
-> Може да бъде добродушна и мила, но най-често се крие зад усмивката си
-> Има котка за домашен любимец, иначе отдавна е свикнала да е сама