Forever
Привет и Добре дошли в Ню Йорк. Искаме да ви запознаем с едно от най - важните неща за нас с екипа, поговорихме установихме, че рп форумите напълно замират. Факт и жалкото е, че превърнахме форумите си в тъмблр, преди да започнем всички да пишем гиф рп, по всеки един форум имаше над 50 потребителя, а сега от както във форумите не се случва нищо интересно и всеки втори пише гиф, не можеш да видиш и 10 активни потребителя.

За това ние решихме да процедираме така,потребител който няма две активни рп-та, не може да пише гиф рп. За това ще помолим всички, които вече имат активни гиф рп-та, да започнат и нормални в противен случай ще заключим темите ви.

Поздрави, администрацията.

Welcome

Може би сте чували за пленителния Ню Йорк, усещали сте неоновите му светлини как изгарят очите ви нощем, чували сте множеството мелодии, които се преплитат с бръмченето на колите, вдишвали сте от порочния му въздух, само сте се плъзгали по неговата повърхност. Никога не сте погледнали отвъдна пленителността, където ще намерите нещо по-пленително, по-пристрастяващо.. а именно тъмната страна на озарения със светлини град.

have fun..

xoxo - the admins
BGtop
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» The Bahama's resort
Сря Фев 17, 2016 7:42 pm by Autumn Schade

» Jay's apartment six days ago / Erin & Jay/
Чет Яну 21, 2016 6:04 am by Autumn Schade

» "Dear Autumn Café"
Съб Яну 16, 2016 7:31 pm by Erin Alexander Schade

» Althea's penthouse
Пет Яну 15, 2016 6:36 pm by Noya Fairburd

» The zoo
Чет Юли 16, 2015 12:17 am by Reagan*

» Buddy for Past or Future
Сря Май 27, 2015 5:01 pm by ALEX ♣

» "I'll never let that happen again" / six days ago/ Alex & Autumn & Jaden & Charlotte & Noya
Пон Май 25, 2015 6:27 pm by Erin Alexander Schade

» SUiTE 1313-G
Сря Май 13, 2015 5:02 am by Jaden Haas

» Erin Schade's home
Сря Май 13, 2015 1:07 am by Erin Alexander Schade

Staff
Charlotte Liberté.
administrator;;24;;nina dobrev;;medicine


-sahara
administrator;;22;;crystal reed;;host


Alexander Flemming
moderator;;26;;max irons;;host


maraya-
moderator;;21;;doutzen kroes;;citizen


melancholia.
moderator;;20;;Lilly Colins;;immortal



Central Park

Предишната тема Следващата тема Go down

Central Park

Писане by Charlotte Liвerтé.♔ on Съб Мар 14, 2015 5:17 pm

[You must be registered and logged in to see this image.]

_________________

* don't make me start without you
[You must be registered and logged in to see this image.] [You must be registered and logged in to see this image.]
DAYS GO ON FOREVER , BUT I HAVE NOT LEFT YOUR SIDE .. WE CAN CHASE THE DARK TOGETHER IF YOU GO THEN SO WILL I ♥



avatar
Charlotte Liвerтé.♔
SHE’S A HUMAN TRAFFIC ACCIDENT, AND EVERYONE’S SLOWING DOWN TO LOOK AT THE WRECKAGE.♥
SHE’S A HUMAN TRAFFIC ACCIDENT, AND EVERYONE’S SLOWING DOWN TO LOOK AT THE WRECKAGE.♥

Брой мнения : 226
Join date : 11.03.2015

http://forever-rpg.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Central Park

Писане by flor leroxe; on Пет Мар 27, 2015 6:11 pm

Времето беше повече от прекрасно. Слънцето грееше и радостно ободряваше всичко наоколо. Все едно с една вълшебна пръчица правеше не само хората да изглеждат поне малко по-щастливи и усмихнати, от което имаха нужда, защото по принцип изглеждаха постоянно нацупени и нещастни, но и самата природа изглеждаше, така все едно е част от едно малко райско кътче.. е, само ако не беше шумотевицата от забързаните на някъде коли, всичко щеше да е перфектно. Но разбира се думата "перфектно" изобщо не можеше да съществува в нашия свят днес. Всичко друго, но не и точно тази дума.
И какво по-хубаво от това в такъв прекрасен ден да се разходиш в парка, да подишаш малко чист и свеж въздух, да погледаш малко забързани хора, държащи топло кафе в ръка, тръгнали към поредната си професионална задача и освен това да се насладиш на тишината и спокойствието на природата, макар и да си заобиколен от толкова много хора. Но в град като този, където и да отиде човек, винаги щеше да намери още някой там. Понятието "да остана сам" също не можеше да съществува тук, въпреки че понякога ми се искаше точно това.
Седнах на една от възможно най-забутаните пейки в парка, от която човек спокойно можеше да наблюдава всички останали, но в повечето случай, те дори нямаше да го забележат. Наблюдавах забързаният им начин на живот, докато пиех горещото си карамелено капучино. Това винаги ми действаше успокояващо. Забравях поне за малко, че не знам почти нищо за себе си и за това ужасно главоболие и отвратителните хапчета, които ме преследваха от толкова време. Може би бях единствената, която просто си седеше в парка и от време на време си представяше, че е на мястото на някой от преминаващите хора, не страда от подобни проблеми и вместо това има един нормален и спокоен живот. Колко по-хубаво щеше да бъда на тяхното място, но... явно това никога нямаше да се случи. Поне ми оставаше това, че мога да си го представям, колкото си искам. Все пак и това беше нещо. Малко, но все пак нещо. А човек трябваше да се радва и на малките неща, или поне така твърдяха всички.
Можех да си седя тук с часове и да продължа да правя това, което повечето биха характезирали като "нищо", което за мен беше моето малко бягство от реалността. По едно време наистина загубих представа за това, от колко време стоя тук и затова се позагледах и двете други посоки, които преди това не бях удостоила с вниманието си. Точно тогава и забелязах, че аз също се намирах "под наблюдение", но пък после си казах:"Не ставай параноичка, Флор, ти не правиш ли същото с останалите, защо се изненадваш, когато те го правят с теб". Да, това наистина си беше вярно. Може би покрай всичките тези кошмари, които имах понякога наистина прекалявах.
На няколко пъти се направих, че продължавам със своето си предишно занимание, само за да проверя дали момчето от среща ще свали поглед от мен поне за десет секунди.. е, това не се случи, което наистина ме изненада. Може би беше наистина дошъл момента да стана параноичка.Но всъщност това повече ме дразнеше, от колкото да ме караше да се паникьосам. Накрая просто не издържах и се обърнах към непознатия
-Не са ли те учили, че не трябва да се втренчваш толкова в хората, не само защото това ги притеснява и дразни, но и защото това те кара да изглеждаш като маниак
Може би това наистина не беше най-правилният начин, с който да се обърна към него, но наистина всичко това ме смущаваше и дразнеше. А и все пак бях дошла тук, за да избягам от реалността и да се отдам на няколко часа спокойствие, а не да ставам обект на наблюдение
avatar
flor leroxe;
Gifted
Gifted

Брой мнения : 9
Join date : 26.03.2015

Върнете се в началото Go down

Re: Central Park

Писане by ;;lian on Съб Мар 28, 2015 1:14 am

Венилиан бе излязъл от затвора едва преди две седмици, които успяваха да го превърнат в напълно нов човек. Най-накрая усещаше свободата си, толкова истинска и неподправена, че понякога си мислеше, че изживява някакъв блян. Струваше му се, че живее в един красив сън, от който много скоро щеше да се събуди. Но кой залъгваме? Михайлов се бе приспособил в затвора, бе свикнал на коварния режим – ранно събуждане, отвратителна закуска, игра на баскетбол в двора, обяд, отново баскетбол, а след това по леглата в тесните килии, където единствения изглед навън бе през малко квадратно прозорче с няколко метални решетки отпред. Михайлов често заставаше там, преплиташе дългите си пръсти през тях и усещаше лъжовната близост на свободата. Щом излезе от него Ад, българинът си бе намерил голяма просторна къща, бе си купил спортна кола, бърз мотор. Бе се подсигурил с достатъчно пари, които да стигнат дори за охолния живот на неговите внуци. Ако изобщо имаше такива.
Той излезе от банята, увил бяла хавлиена кърпа около кръста си и застана пред огледалото. Погледът му бе привлечен от големия белег на корема му, получен в следствие от бой с ножове в столовата, където някаква плешива горила бе решила, че мястото му му принадлежи. Той стисна зъби и се приближи към гардероба в стаята си. Изкара чифт боксетки, къси чорапи, сива тениска и тъмни дънки. Облече се като първо подсуши тялото си и слезе в кухнята, където младата прислужница чистеше. Взе зелена ябълка от голямата купа, която се намираше върху дървената кръгла маса и отгриза хапка. Не бе хапнал нищо предния ден, но нямаше и апетит. Все още не можеше да свикне с новия си живот, който тепърва започваше. Имаше толкова много за наваксване, че не знаеше от къде да започне.
- Излизам, Миранда. Не ме чакай.
Съобщи на прислужницата той и грабна черното си кожено яке от закачалката. Пъхна телефона си в джоба, облече якето си, а ключовете за мотора му се въртяха из пръстите му.Бе решил да се поразходи, да поогледа наоколо. Може би щеше да се разведри от мислите, които го преследваха така неотлъчно, часове мигове, година, две колко беше минало, а тя все още не беше мъртва за него.. Не искаше да я остави да си отиде.
Българинът се качи на мотора си, сложи черната каска и запали двигателя. Чу се познатото пищене на гумите, а самодоволната му усмивка веднага бе на лице. Кара няколко минути, шмугвайки се измежду колите по пътя си, изпреварваше като луд и вероятно на сутринта щеше да получи куп глоби, които нямаше нищо против да плати. Той се озова зад парк близо до дома му,паркира мотора и просто взе каската в ръка. Разбира те ли, че всичко това му се струваше като сън? Все едно онова място, онзи затвор не беше съществувал... но докато търсеше място където да поседне в парка, той премина покрай познато лице, което накара тялото му да изтръпне. Спря пред нея, а сините му ириси се впиха в нейните. Много вероятно беше, че сигурно в момента лицето му бе по-бяло и от сняг посред зима. Не бе очаквал да види точно нея тук. Седеше и я гледаше колко? Секунди, минути, часове едва ли, но му се струваше толкова дълго време. Преглътна леко, когато момичето досущ приличащо на бившата му "мъртва" годеница заговори, а устните й изскочи онзи така добре познат мелодичен глас. Лиан преглътна отново тръсна глава и с вероятно треперещ глас, отклонявайки въпроса й, попита;
- Мира? Това наистина ли си ти?
Попита все още шокиран той, преглъщайки буцата, заседнала в гърлото му.
avatar
;;lian
Hunter
Hunter

Брой мнения : 8
Join date : 26.03.2015

Върнете се в началото Go down

Re: Central Park

Писане by flor leroxe; on Съб Мар 28, 2015 5:43 pm

Не очаквах да ми отговори с два подобни въпроса. По-скоро очаквах нещо от сорта на "не ти влиза в работата, какво правя, защото като гледам и ти не правиш нищо по-различно" или "ако бях наистина маниак, не мислиш ли, че щеше да е доста глупаво от твоя страна да ми говориш така". Не знам кое от всичко щеше да ми хареса повече всъщност, но май наистина предпочитах да ми беше отговорил с някое от очакваните ми изречения, вместо с това.
Имах чувството, че колкото повече ме гледа, толкова по-шокиран и пребледнял изглежда той, а аз толкова повече не знам какво да отговоря. Може би, защото ми се искаше да кажа "не, не съм аз", но тогава трябваше да пренебрегна факта, че всъщност нямах никаква представя, коя бях наистина аз. Не помнех абсолютно нищо от преди тези три години. Можеше ли наистина да съм момичето, за което ме мисли или пък не бях... да живееш с амнезия беше по-ужасно дори и от това да извършиш нещо ужасно, защото поне щеше да знаеш кой си и какво си направил, докато сега тези последните две неща ми се губеха. И поне спокойно ще можеш да отговориш на два толкова елементарни по своя смисъл въпроси. Едно простичко "да" или пък "не", което аз не можех да изрека. Или по-точно можех, но отговорът ми нямаше да е сигурен на сто процента
Мълчанието ми ставаше прекалено изнервящо и за двама ни или поне на мен ми се струваше така, затова реших да го прекъсна и най-после да кажа нещо
-Аз съм Флор.. и всъщност нямам никаква представа коя е въпросната Мира
И това се беше самата истина, макар че бях сигурна че това определено не беше отговора, който непознатия очакваше. Но не можех да отрека, че ми беше наистина любопитна, кое ли беше това момиче, за което ме беше помислил. Дали бяха някакви роднини или приятели, или пък врагове? Дали му беше направила нещо? Но най-вече се чудих дали нямаше някакъв минимален граничещ с нулата шанс, всъщност това момиче наистина да бях аз? Все пак, когато нямаш никакви спомени от преди три години всичко беше възможно... а какво ли не бях опитвала да си ги върна, но за жалост нищо не беше дало резултат. Явно трябваше да се примиря с мисълта, че никога нямаше да разбера, коя съм била преди това, и да продължа да се радвам на това, което имах в момента. Но въпреки това любопитството ми надделя и от устата ми се изплъзна
-Толкова много ли си приличаме с това въпросно момиче, че чак изглеждаш така все едно си видял призрак?
Може би и да не беше редно от моя страна да правя подобна констатация, но така или иначе беше прекъснал заниманието ми и събудил любопитството ми, можеше поне този път да отговори на въпроса ми.
avatar
flor leroxe;
Gifted
Gifted

Брой мнения : 9
Join date : 26.03.2015

Върнете се в началото Go down

Re: Central Park

Писане by ;;lian on Нед Мар 29, 2015 4:16 pm

Венилиан гледаше лицето й повече от изненадано. За няколко секунди в съзнанието му плувнаха всички онези спомени, които имаше с нея. И добрите и лошите, които отдавна бяха изгубили значението си. Спомни си и чувството, което го обземаше, докато я държеше силно в прегръдката си, вплел дългите си пръсти в непокорните й къдрици, а кожата й бе толкова близо, че сладникавия аромат го омайваше и ставаше напълно беззащитен в ръцете й. Бе се втренчил в нея, а на лицето му се бе появила глуповата усмивка.

Побърза да се върне в реалността, защото знаеше, че ако продължава да я гледа по този странен начин, ще я изплаши. За миг си помисли, че е сбъркал момичето, но единствено лекия полъх на вятъра успя да го убеди в противното. Отново усети познатия до болка аромат на парфюма й, който съживи всички чувства в него, които той смяташе за погребани през последните три години, в които лежеше в затвора. Поиска му се да докосне кожата й, да плъзне пръстите си по лицето й, да почувства мекотата на устните й върху своите. Но не можеше. Сякаш невидима преграда спираше пътя му и той не можеше да премине отвъд нея.

Смръщи се при отговора й. Шегуваше ли се? Защото той определено не бе в настроение за подобни игрички от нейна страна. Защо бе лежал толкова време зад решетките щом сега седеше пред нея, чуваше медения й глас и усещаше сладкото й ухание? Купища въпроси се бяха появили в съзнанието му, а отговор така и не намираше.
Гледаше я с онзи измъчен поглед, с който посрещаше всяко утро от трите години в затвора. Усещаше как не му достига въздух и леко разтвори устните си, оставяйки кислорода да проникне в тялото му и да изпълни дробовете му.

- Никога не бих те сбъркал, красавице. Никога.
Прошепна едва-едва той, повече на себе си, отколкото на нея.

- Венилиан, така се казвам. Наистина ли не знаеш кой съм?
Mомчеto се вгледа по-настоятелно в очите й. Винаги, когато правеше така, успяваше да я накара да си признае за някоя лъжа или да му разкрие тайна. Сякаш й падаше на колене само с поглед и я умоляваше да не крие нищо от него. Просто, защото това бе той – момчето, което я обичаше с цялото си същество и не би позволило на никой да я нарани

-И съм обеден, че името ти не е Флор, а е Мираслева..
avatar
;;lian
Hunter
Hunter

Брой мнения : 8
Join date : 26.03.2015

Върнете се в началото Go down

Re: Central Park

Писане by flor leroxe; on Пон Мар 30, 2015 5:15 pm

Тази среща започваше да става все по-странна и все по-странна с всяка изминала секунда. Започвах още повече да се обърквам. Сякаш не ми стигаше всичко досега, ами и това. Изобщо не можех дори да осмисля думите му за това че никога не би ме сбъркал.. или по-точно въпросната Мира... или пък самата мен. Какво изобщо трябваше да означава всичко това сега? Дали това всичко не беше някаква шега на съдбата или на някое от онези предавания със скрита камера, защото изобщо не ми беше особено забавно, всичко което се случваше в момента. Уж исках просто няколко часа спокойствие на чист въздух, а какво получих в замяна среща с непознат, която ме обърка дори повече, а си мислих че няма на къде повече, но ето че не съм била права.
Добре де, всъщност вече не беше непознат, все пак ми беше казал името си, което никога не бях чувала досега.. или пък бях? Опитах се да се сетя дали някога съм го чувала и къде. Наистина се опитвах, така все едно ми бяха дали да реша възможно най-трудната задача по математика с най-трудните формули. Но сигурно дори и тя щеше да ми се стори по-лесна пред задачата, пред която бях изправена в момента. Колкото повече се стараех да се сетя, толкова повече усещах погледа му върху себе си. Имах чувството, че ще се разпадна на милиарди парченца, за това че не мога да се сетя дали някога съм чувала името му, дали изобщо го бях виждала преди и какво изобщо трябваше да ми говори всичко тома? Колкото повече опитвах, толкова повече ме заболяваше главата. Ах, това ужасно главоболие, защо винаги се появяваше като се опитам да си спомня нещо. Наистина се постарах, но нищо не се получи. Едно голямо, гигантско нищо.
Преди да успея да кажа "съжалявам, но нямам абсолютно никаква представа кой си и какво искаш от мен", бях шокирана от сигурността, с която продължаваше да настоява, че бях онова момиче. Можеше ли пък наистина да е прав, все пак не помнех нищо? Тогава започнах да развивам всякакви конспиративни теории на ум за това, как може да е разбрал, че имам амнезия отнякъде и да е решил да се възползва от това, като ми каже какви ли не неща уж за моето минало. Все пак всякакви хора имаше и всякакви неща можеха да ти се случат, особено в град като този и особено като не помниш нищо от преди един кошмар. И като се сетих за него, съвсем започнах да се замислям върху великата си теория. А и кой знае може би беше дори част от кошмара, така и никога не бях виждала лицата на хората от него, така че всичко беше възможно
-Наистина не знам кой си, все пак те виждам за първи път. И всъщност защо поне този път не ми отговориш на въпроса и не ми кажеш, откъде си толкова сигурен, че съм... как и беше името.. Мираслева?
avatar
flor leroxe;
Gifted
Gifted

Брой мнения : 9
Join date : 26.03.2015

Върнете се в началото Go down

Re: Central Park

Писане by ;;lian on Чет Апр 02, 2015 4:46 pm

Преди 3 години, в затвора;;


- За какво си тук, красавецо?
Чу се дебел мъжки глас иззад тялото на Венилиан, който току що бе пристигнал в затвора и вървеше към новия си дом за през следващите три години – неговата собствена килия, която щеше да го задушава през всеки изминал ден. Българинът извърна рязко глава, стиснал силно зъбите си, а от челюстта му се чу тих пукот, който остана незабелязан. Изгледа на кръв плешивия мускулест мъж, който бе облегнал ръце на решетките на собствената си килия, а в сините му ириси пламнаха пожари, които едва ли скоро щяха да бъдат погасени.
- Убил е приятелката си.
Друг подигравателен глас се включи, а останалите затворници избухнаха в смях. Михайлов стисна ядно ръцете си в юмруци, готов да започне бой още първия си ден тук. Знаеше добре, че не бе виновен. Знаеше, че дори не бе в страната, когато това се бе случило. Знаеше и че дори не бе успял да й каже, че я обича преди да замине за родната България, защото се бяха скарали заради трудния му характер.
- Вероятно я е хванал с друг мъж в леглото. – обади се следващ глас. – А може би той го е направил за чисто удоволствие. – включи се още един мъж.
Михайлов не издържа, отскубна се от надзирателя, който го водеше и започна да налага който му падне през металните решетки. Бе успял да счупи носа на някакъв слаб младок, който се смееше и го сочеше с пръст.
- НЕ СЪМ Я УБИЛ, КОПЕЛЕ!
Изкрещя с цяло гърло той, стиснал силно ръце около желязната решетка, опитващ се да я разтресе, но безуспешно. В очите му се бяха появили сълзи, които не успяваше да прикрие. Още първата нощ в затвора Венилиан бе прекарал в карцера, където се носеше ужасна воня на мърша и няколко плъха бягаха из краката му. Не можа да мигне цяла вечер, а когато на сутринта се унесе, противен надзорник го поля с леденостудена вода. Тялото му се разтресе от студа и той подскочи като попарен.


Българинът стисна ръце в юмруци, не осъзнавайки какво всъщност прави и щом се усети, отново се отпусна. Погледна я и поклати глава. Беше повече от объркан, не знаеше какво да мисли или да чувства. В мислите му бе пълен хаос, който не го оставяше да диша спокойно.
- Да, познавам те. И то доста добре, Мира.
Отвърна й някак студено той, погубен в собствената си болка, която свиваше сърцето му, готова да го разкъса на парчета.
Михайлов се извърна за няколко секунди с гръб към нея, прокара нервно ръка през косата си и избърса двете сълзи, които се опитваха да потекат от очите му. Не искаше да си позволява да бъде слаб. Не отново.
- Те казаха, че съм те убил.
Изрече някак несигурно той и въздъхна тежко. Беше му трудно да говори на тази тема, никога не го бе правил. Неговата собствена сянка се бе превърнала в единствения му приятел, а гласът му - в единствения звук, който чуваше. Опитваше се да изкрещи, да затвори очи и да се преструва, че всичко е наред, но не можеше. Знаеше, че никога нямаше да си върне изгубеното време преди, знаеше, че никога нямаше да успее да предотврати случилото се. И колкото и да му се искаше да бъде до нея през всичките тези години, бе невъзможно.
- Бях в затвора за убийството ти, Мира.
Погледът му бе станал мрачен, изпълнен с болка и мрак. Светлината бе забулена в черни сенки, които превземаха тялото му с мразовитостта си и смразяваха кръвта по вените му. Михайлов преглътна сухо, повдигна поглед и се вгледа в очите й. Търсеше някакъв знак, че не всичко е свършило. Търсеше надежда, че не всичко е изгубено. Търсеше утеха, че не всичко е било напразно.
- През последните три години плащах за нещо, което не съм извършил. И знаеш ли кое е най-ироничното от всичко? Че само след месец се предадох и започнах сам да се обвинявам, защото не бях там, за да те предпазя. И си повтарях, че ако някой ден имам шанса да те срещна отново, няма да позволя някой да те накара да страдаш.
Дали наистина не можеше да й докаже, че я познава? Защото наистина имаше неща за нея, които единствено той знаеше. Ако не друго, то поне знаеше тялото й сантиметър по сантиметър, можеше да се ориентира по него дори със затворени очи. Дори за миг не бе спирала да му липсва, не спираше да мечтае, че ще я види отново, колкото и абсурдно да му се струваше тогава. Понякога дори си мислеше, че полудява, защото продължава да я сънува всяка вечер и да бълнува името й.
- Само аз и ти…
Прошепна тихо след нея и се приближи плахо. Вълнуваше се, защото знаеше, че имаше такова нещо и че може да докаже на нея самата, че не е някакъв извратен полудял мъж, който се опитва да я излъже. Венилиан въздъхна тежко, отпусна тялото си, а по плътните му устни се изви нетърпелива усмивка, която приветства и тръпчинките от двете страни на бузите му. Приличаше на малко дете покрай Коледа, очакващо да получи отдавна мечтания подарък. Усети как всички тези емоции накараха тялото му да се наелектрезира и пръстите му потрепериха за миг. Не откъсваше сините си ириси от нейните и щом се приближи достатъчно до нея, плъзна едната си ръка по корема й. Пръстите му леко повдигнаха блузата й и започнаха да очертават белега, който седеше там. Не свеждаше поглед дори за миг, искаше да види доверието в очите й.
- Знаеш ли от какво ти е? – попита той, но видя отрицанието в лицето й. – Преди три години бяхме в къщата на плажа. Отидохме твърде близо до скалите и … докато си се радвахме ти се нарани. Помня колко изплашен бях, а ти се смееше сякаш нищо не бе станало.
Българинът се засмя при спомена. Наведе глава и прехапа долната си устна. Спомняше си колко щастливи бяха тогава, колко планове имаха, всички те за съвместното им бъдеще. Бяха толкова сигурни един в друг, толкова влюбени, че нищо не можеше да застане на пътя им. И когато съдбата се отнесе по този несправедлив начин, Венилиан бе започнал да се намразва. Обвиняваше се, че ако не бе заминал, тя все още щеше да е жива и щеше да се намира в прегръдките му. Никога не бе спирал да си го повтаря и може би точно затова бе сметнал, че годините в затвора бяха напълно заслужени.
Простена той, докато ръката му се повдигаше нагоре, заставайки на лицето й. Пръстите му погалиха нежно кожата й и той ненадейно сведе поглед надолу. Забеляза верижката, която висеше на врата й и се подсмихна.
- Помня това. Подарих ти го на рождения ден преди 6 години.
Отбеляза той, посочвайки нежната верижка, на която имаше закачена буквата „В”. Това го накара да повярва отново в съдбата и че след всичко, тя ще бъде отново неговото момиче.
avatar
;;lian
Hunter
Hunter

Брой мнения : 8
Join date : 26.03.2015

Върнете се в началото Go down

Re: Central Park

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите