a few days ago

В животът има купища важни неща и може би едно от най-важните е това да знаеш, че си оценяван и че там някъде за някой ти си нещо...Може би нещо ценно. Обаче хората с всеки изминат ден започваха все по-малко и по-малко да ценят това, което имат. Хората се превръщаха в поредната вещ за някой друг и щом достигнеха моралната си старост биваха захвърляни настрани, и никога поглеждани отново.
Егоизмът може би днес е новото име за чумата. Плъзва навсякъде и заразява всички. Всеки търси облага и изгода, никой не дава без да чака нещо в замяна, а в повечето случаи дори хората искат само да получават...
Либерте може би беше цветето в градината, което се отличаваше. Тя даваше всичко от себе си, за да прави хората щастливи и не искаше нищо в замяна. Единственото, което я задоволяваше бе чуждата усмивка. Тя не се интересуваше толкова за себе (понякога дори изобщо) отколкото за хората около нея, най-вече за тези, които обичаше. Бе толкова наивна и добродушна, че понякога това я превръщаше в най-голямата глупачка. Каквото може би беше вчера и днес ще бъде отново.
Един трезво мислещ човек, би казал, че тя е сляпа, но не, Мина просто беше заслепена от нещо, което не можеше да определи какво е. От нещо, което най-вероятно никой никога нямаше да види в това момче. Е, най-вероятно беше сляпа и също така глуха.
Сякаш продаваше себе си, за невидими и нереално стойности. Даваше се да бъде мачкана, използвана и всичко това само защото бе наранена. Искаше да има някой до себе си и само се заблуждаваше. Тя бе напълно сама. Обичта която имаше до миналия ден вече бе изчезна безследно и нямаше как да бъде намерена.
Това момче, в чиито очи не можеше да види това, което търсеше, не я обичаше. Нито се интересуваше от нея, нито го бе грижа. Тя бе поредната играчка в ръцете му, поредната кукла на конци...А тя от своя страна, осъзнаваше това и въпреки всичко се оставяше в ръцете му. Оставяше се, да бъде евтина вещ, която скоро щеше да се захаби и да бъде захвърлена.
Искаше и се да намери уединение. Днес сякаш всичко е дразнеше, дори и най-малкият и незначителен шум. Знаеше къде може да намери самотата, но от една страна се боеше. Знаеше, че ако остане сама отново ще започне да мисли за миналото и за болката, която и бе причинила една наивна любовна авантюра. Ето защо в последно време правеше всичко, което никой никога не би предположил, че тя ще направи. Извършваше неща, които никак не бяха присъщи за момичето, което познаваха всички.
Либерте се отправи към най-тихото място за което можеше да се сети и седна на една от пейките с тежка и масивна книга в ръка. Бе напълно решена, че ще прекара деня си тук... Или по-точно, че няма да се върне сред колегите си докато не довърши проклетата книга. Книгата, която щеше да направи раната в сърцето и още по-дълбока. И въпреки всичко, тя щеше да задълбае погледа си из редовете й и да проследи всяка буква.
Тялото и се отпусна, а пръстите и се плъзнаха по дебелата корица и я открехнаха. Ароматът на стара книга омая съзнанието и и кадифеният и поглед вече трептеше от очакване да се откъсне от света.

Килиън отново я преследваше. В началото бе мило,че той наистина все пак има някакви останали чувства към нея след всичко на което я беше подложил,но когато започнаха заплахите всичко се превърна в един огромен кошмар. Тя не бе от онези хора,които веднага дават сърцето си на тепсия. Тя беше от онези хора,които премислят дълго време преди да се  доверят,а след това веднага започват да подлагат на тестове,очаквайки да се издънят само за да може да запази сърцето си цяло. Този път обаче се бе загубила в сините очи на мъжът,който я искаше мъртва. 'Ще си моя или на никой друг!' крещеше ядосано,докато се опитваше да я догони. Тази гонитба продължаваше прекалено дълго.. Но не искаше отново да изпита онова ужасно чувство,онова чувство когато умираш. Когато съзнанието ти заспива,когато сетивата ти застиват,а цялото ти тяло изключва. И после изведнъж си захвърлен към целия този вече забравен ритъм и тялото ти отново е принудено да се разбуди за нов живот - сякаш преди това никога не бе съществувало преди. Толкова ли незначителен бе един човешки живот,когато толкова бързо можеше да приключи? Първият път когато живота й приключи бе в една ужасяваща катастрофа,в която тялото й би следвало да бъде напълно премазано,неразпознаваемо. Представете си шока,който изпитаха близките й когато се събуди в моргата,точно преди да вземат тялото й ,което вече нямаше и следа от катастрофата? Направиха й хиляди изследвания и нищо. Нямаше научно обяснение с което да се оправдае - или поне тогава. От този момент натам Елия бе твърдо решена да разбере защо се бе превърнала в модернизирания вариант на Франкенщайн,а когато достигна до своя отговор си пожела никога да не бе започвала своето търсене. Тя наистина бе Франкенщайн. Всеки път когато умираше щеше да се връща към живота,но това не  правеше онова чувство по-малко ужасяващо. В първият си живот,така го наричаше тя, бе истински ангел. Дори можеше да съчувства и на най-големия злодей.. Но ангелското в нея като че ли умираше малко по-малко всеки път в който и тя умираше. Сега бе много по-недоверчива,много по-дръзка и триста пъти по-резервирана към хората. За това и  бе пълна мистерия за нея как си бе позволила да се влюби до толкова.. до толкова,че чак да изгуби живота си,отново,заради това. Сърцето й препускаше,затворено в клетката на малкият й скелет,а дъхът й често се губеше из миговете на бясното й тичане през росната пролетна трева. Нямаше време да се порадва на красивото място на което се бяха озовали съвсем случайно по ужасен случай. Сякаш на близо имаше сграда с много хора,ала тя бяха по-далеч от нея,близо до една рекичка. По-нагоре се виждаха дървени пейки,които бяха разпръснати и из поляната,която с мост бе свързана с горичката от другата страна на поточето. Опитваше се да извика за помощ,ала нито звук излизаше щом се опиташе,когато обърна главата си назад,осъзна,че е направила поредната грешка. Килиън успя да я повали на земята,а след това започна да се опитва да разкъса дрехите й. тогава някак гласът й започна да възвръща своята сила и Елия се опита да вика за помощ. Стана по-трудно когато той запуши устата  й Тялото му бе по-тежко от колкото тя помнеше и не можеше да помръдне,сякаш силите й я напускаха нарочно. И тогава го усети. Усети как яростно започна да се тласка в нея ,сякаш искаше да разкъса душата й. Болката бе неописуема. Елия успя да извика още един път,а след това и да го избута,преди да започне да пълзи към мостчето. Той обаче я настигна светкавично бързо. Елия извика за помощ един последен път,преди Килиън да извади своя пистолет и да я простреля около три пъти ,преди да застреля и себе си. Еляи успя да види всичко ,дори лицето на една брюнетка,която хем изглеждаше загрижено,хем ужасено,от цялата случка. Елия успя да сложи ръка върху едната от раните си. Не я болеше - което знаеше че онова чувството скоро щеше да обладае тялото й. Очите на Елия се заковаха върху тези на брюнетката,която вече бе надвиснала над нея и й задаваше въпроси,които тя не чуваше. Успя единствено да хване ръката й,да я стисне и накрая.. просто се отпусна назад. Предаде се на онова което най-много мразеше.

Четивото не бе толкова лошо, колкото очакваше. Мислеше си, че любовната история написана по страниците, ще я разкъса отвътре, но грешеше. Всъщност я отегчаваше, беше ѝ досадно да чете всички тези лиготии, защото сега бе повече от сигурна, че любовта не е нищо повече от една извратена лъжа. Завърташе те, опияняваше те, заслепяваше те, а щом ѝ омръзнеше, че разкъсваше на милиони парчета, които ще събираш цял живот и никога няма да са всичките.Винаги ще липсва нещо.
Тишината обгърнала мястото, бе пронизана от нечии писък. Изнемощял, едва доловим, но думите, които носеше със себе си го караха да звучи по-силно отколкото беше. След това се чу изстрел, последва още един и още един. Чарли се изправи, остави книгата си на пейката и направи няколко крачки встрани, за да се огледа. Не бе сигурна от къде точно идват изстрелите. И неусетно видя - тъмнокосо момиче се опитваше да спре кръвта си, която бавно напускаше тялото ѝ. Момичето се строполи на земята секунди преди Чарли да стигне до нея. Въпреки, че болницата бе близо, раните на момичето бяха прекалено дълбоки и дори да се обадеше за помощ и въпреки, че самата тя бе лекар едва ли щеше да я спаси.
Шарлът подпря главата на момичето, свали жилетката си и с нея внимателно притисна раните, нямаше какво друго да направи. Знаеше, че момичето ще умре, но щеше да направи всичко, което може, за да ѝ даде още няколко секунди.
-Можеш ли да ме чуеш? Как се казваш?- и още няколко въпроса, последваха от страна на Чарли. Обикновените въпроси, които задаваха в подобни ситуации, за да установят дали човекът е в шок.
Няколко секунди по-късно поредният въпрос щеше да бъде зададен, но момичето се предаде. Отпусна тялото си, затвори очите си и и животът ѝ бавно я напусна.
-Съжалявам..- прошепна Чарли и положи внимателно главата на брюнетката на земята. След това с окървавените си ръце извади телефона си, готова да се обади в болницата.

Вечност. Или поне една частица от нея ,до която се докосваше. До едно обещание,което никога нямаше да се сбъдне за нея. Тя нямаше право на него  - тя бе обречена на различна,по-жестока вечност,тук на земята. Звездите сякаш я обгръщаха,а тя се носеше леко из тях,успявайки да докосне с върхът на пръстите си част от тази така далечна светлина и да усети топлината,която излъчваха. Хората ги смятаха за студени,отдалечени.. А сега бяха толкова близки и сгряващи. Душата й обаче не можеше да се рее дълго,една тънка линийка  я свързваше с тялото й и това не й позволяваше да се откъсне съвсем от земното и просто да.. да бъде свободна. Хората наистина си нямаха на представа какво значи истинска свобода и много често дори не желаеха да се борят когато им е отнета в най-простия вид. Другото което изпитваше,докато тялото й умираше и се раждаше на ново,е любовта с която бе изпълнена атмосферата нагоре.. и омразата когато бе събрана най-долу на земята. Сякаш нарочно се опитваха да задушат любовта - тя бе прекалено нежна и изискваше прекалено много грижи. Бе много по-лесно да изпитваш гняв и омраза   и за жалост понякога те бяха много по-силни от любовта. Знаеше,че и Килиън щеше да се върне. Той бе същият като нея и всичко това.. умирането,му правеше удоволствие,докато за нея бе просто едно огромно мъчение. Можеше да се каже,че бе като наркоман пристрастен до крайна степен към емоцията,към еуфорията.Там където бе сега нямаше време.. нямаше и на представа какво се случва долу на земята с нейното тяло.. и кое бе онова красиво момиче,което се опита да й помогне. Дали все още щеше да бъде там,когато тя отново отвори очи? Дали щеше да я разбере?  И тогава го усети. Онова ужасяващо притегляне към земята,което щеше да й донесе още болка и.. много обяснения.
Елия отвори новите си очи. Огледа се и първото нещо,което успя да види,бе момичето,което се бе надвесило над нея. готвеше се да звънне по телефона на Бог знае кого.. и точно тогава Елия повдигна ръката си и я сложи върху нейната,карайки я да снижи телефона си.
- Няма смисъл.. никой няма да ти повярва.. И преди да попиташ как и защо.. - продължаваше да говори с мек и спокоен тон,така че да не я изплаши допълнително ,Санд успя да се изправи, - Помогни ми да преместим тялото му в реката. Той също ще се върне. - след което без да чака особено много започна да бута тялото на своя вечен убиец към реката. Тя щеше да го отнесе достатъчно далеч,че да може тя да избяга от неговите полудели лапи. Когато отново погледна към момичето се усмихна много леко и дружелюбно. - Извинявам се за всичко това.. навярно имаш много въпроси? Преди това обаче ще е добре да махна тези дрехи.. ако искаш ела с мен до квартирата ми? - Елия ясно можеше да види,че момичето има добро сърце,щом не бе избягала след като тя умря за хиляден път. Искаше й се да я разбере.. ала как щеше да стане това,когато и самата Елия не се разбираше?

Не за пръв път човек умираше в ръцете ѝ. Случваше се често да види как нечия душа напуска този побъркан свят. Но определено за пръв път някой се съживяваше в ръцете ѝ. Сърцето ѝ заби рязко  изведнъж. Леко се бе стреснала. Подобно нещо не се виждаше всеки ден, а имайки пред вид, че Чарли е доктор, това определено я заинтригува. Не искаше да звучи и изглежда като един луд учен и затова преглътна тежко всичките си въпроси. Щеше да изчака момичето само да обясни, защото по нищо не личеше, че искаше да крие ''дарбата си''.
Светът определено се бе побъркал. Вече бе сигурна, че всичко е възможно и кой знае на какво още ще станат свидетели очите ѝ. 
Душата на брат ѝ се бе преселила в нечие чуждо тяло и го делеше с още някого. Това беше откачено. 
Чарли се изправи и прибра окървавения си телефон. Беше наясно, че никой няма да ѝ повярва и нямаше намерение да казва на никого какво е видяла. 
-Добре... - съгласи се Чарли със съживилото се момиче.
Явно определено не ѝ се случваше за първи път. Изглеждаше напълно спокойна и привикнала с това, сякаш и се случваше всеки ден. Какво ли бе да умреш и малко след това отново да можеш да поемаш дъх и да усещаш тялото си. Какво ли всъщност беше да умреш, защото Чарли определено знаеше какво е да живееш. 
Сега вървеше след момичето и я гледаше объркано. Как можеше да е толкова спокойна?