...whatever I try they won't leave me alone

Поредната безсънна нощ ,а тъкмо бе започнала да си мисли ,че е намерила спокойствието ,за което така силно копнееше.Всъщност просто се бе заблуждавала...
Чувстваше ,че вече е на ръба. Все по-често и по-често искаше да се откаже от всичко това ,но не можеше.Беше я страх ,бе по-уплашена от всякога.Никога до сега не се бе чувствала толкова слаба.Да, имала е моменти ,в които отново е искала да се предаде ,но не сега е много по-различно. Лошото беше ,че в момента не бе сигурна дали болестта ѝ си играеше игрички или призракът.
Това бе поредната нощ ,която отново щеше да ѝ се стори безкрайна ,но нещо бе по-различно. Самата тя ,се чувства по-различно и това я плашеше още повече.
Не знаеше от какво има нужда ,какво ще ѝ помогне ,но знаеше къде да отиде. Дейвид беше единствения ,който можеше да я накара да се чувства по-добре.Той бе единствения ,в чиито обятия се чувстваше в безопасност...Само при него можеше да иде, защото сега имаше само него и той бе всичко за нея.
Анабела отвори възможно най-тихо врата на стаята си и се промъкна в сенките на широкия коридор. Вървеше боса ,и можеше да чуе стъпките си ,усещаше студения мрамор под краката си и това я караше да изтръпва ,но ѝ помагаше да стъпва още по-леко..Въпреки че имаше чувството ,че краката ѝ всеки момент ще я предадат. Чувстваше се слаба ,сякаш някой бе отнел всичките ѝ сили.Не знаеше какво се случва и скоро бе сигурна ,че няма да знае и какво прави.
Тя стисна зъби ,потърси сляпо с ръце стената и подпирайки се започна да се предвижва към стаята на Дейвид. Не бе далеко ,но ѝ се струваше ,че вече върви километри и че всичкото това разстояние никога няма да свърши.
Щеше да намери още малко сили ,тя бе силна и вярваше в това.Мисълта за него ,щеше да поддържа ударите на сърцето ѝ ,щеше да ѝ дава сили поне за да потропа на вратата му.
Очите я пареха ,тръпки препускаха из тялото ѝ ,а сърцето ѝ забавяше пулса си ,въпреки че усещаше силните му удари в главата си, то бе на път да я изостави.
Не можеше да му позволи да се откаже точно сега ,няколко стъпки я деляха от вратата на Дейвид. Спреше ли да бие сърцето ѝ ,тя щеше да се строполи на студения под и нямаше да може дори да зърне очите му.
Не бе много това ,от което се нуждаеше - само и единствено светлината в очите му ,надеждата и нежния допир на ръцете му.
Връхчетата на крехките ѝ пръсти пипнешком усетиха вратата и дланта ѝ се сблъска с дървената плоскост. Сякаш се опитваше да удари вратата ,казвайки ѝ да се отвори.
Съмняваше се ,че той ще я чуе.Нямаше достатъчно сила дори да повика името му. Бе повече от сигурна ,че ако отвори уста ще започне да се дави и скоро щеше да се падне на земята ,предадена от собственото си тяло.
-Моля те - произнесе Ана ,но най-вероятно напразно. Хабеше силите си с неми приказки. Тихи ,едва недоловими думи ,които едва ли щяха да намерят помощта на любимия ѝ. Думи ,които също щяха да я предадат.


Name; Annabella James | Age; 23 | Gifted | Fc;Troian Belissario