you got me wrong, dear

YOUR EYES ARE GREEN, YOUR HEART IS BLACK

ова бе деня,в който всичко започна,но и едновременно свърши.От този ден нататък Ноел вече нямаше какво да губи повече.

Бе едва три часа следобед,когато той вървеше покрай алеите на големия Париж,за да се прибере от училище.Бе сложил слушалките в ушите си както винаги и вървеше в такта на барабаните,които кънтяха в главата му.Денят бе топъл и приятен,а навсякъде се носеше ароматът на зеленина и цветове,току що разцъфнали по дърветата.Разбира се,както винаги,за Ноа това бе поредния скучен ден в училище.Изобщо не му се учеше,знаеше основното и не мислеше,че толкова задълбочено има смисъл.Той често мечтаеше,искаше да ходи на училище тогава,когато той има желание,искаше да не зависи от своите родители.Хората му казваха „Внимавай какво си пожелаваш,синко!“,а той се засмиваше леко под носа си.Фактически,Ноа получаваше всичко от своите родители,но не и това,което желаеше най-много от всичко-свобода.
Вече минаваше почти половин час от както бе тръгнал от училището си.Отправяше се към метрото,което щеше да рече,че няма да му отнеме още много време,за да стигне до дома си.
Той не обичаше да пътува с метрото,там бе мръсно и имаше всякакви хора.Уви,искаше-не искаше,той трябваше да се прибира по този начин,защото баща му често го нямаше.Господин Венити бе зает човек,който почти всеки месец ходеше по два пъти на командировки и семинари и то на различни места.
Ето че Ноа вече стигна до метрото.Точно бе пристигнало на неговата спирка.Момчето направи няколко отскока,за да прескочи стълбите и се затича по равната настилка,защото вратите скоро щяха да се затворят,а той не искаше да чака още половин час.Докато тичаше стиснал презрамките на раницата си и с паднали слушалки от ушите,той без да иска се блъсна в една стара жена.
-О,съжалявам,много съжалявам!Не ви видях, кълна се господине , простете ми , моля простете ми ! - започна окаяно едва ли не да му се моли непознатата ,като се опитваше да се извини. Беше толкова занемаряла , че Ноа до някъде се почувства погнусен ,че се е докоснал до нея. Разбира се , вината никак не бе нейна , но тя му изглеждаше толкова противна и нашето момче съвсем нечестно и неправилно я отблъсна с думите :
-Разкарай се ! - и си проправи път из хората ,за да се качи в метрото.
Беше грубо от негова страна , дори много грубо и неправилно и щом си намери място ,за да седне готов да потегли към дома си , Ноа се почувства гузен. Жената не му бе никак виновна , че той тичаше като подгонен от бесни кучета и не гледаше къде върви. Искаше му се да ѝ се извини , той не беше прав , но въпреки това вече не можеше , нямаше как да върне грубите си думи назад.

Пътят му се стори по-дълъг от обичайното. Баща му днес трябваше да се прибере от командировка и Ноа нямаше търпение да го види ,за да получи поредния си подарък. Вече едва ли не колекционираше какви ли не неща от различни страни , които му носеше неговият старец. И въпреки ,че го виждаше рядко и че му се ядосваше , за това ,че почти никога не му обръща внимание , Ноа го обичаше. Баща му бе неговият най-любим човек живота , дори ...
Щом стигна до къщата от пред имаше линейки , имаше пожарни , а зад тях единствено и само черните останки от неговия дом покрити в гъсти черни пушеци.
В този момент една ледено студена тръпка полази цялото му тяло и една огромна болезнена буца заседна в гърлото му. Имаше чувството , че вече е изгубил всичко и бе така. Искаше да извика имената на родителите си , да ги потърси , но не можеше да изрече и дума. Само стоеше и наблюдаваше окаяно как пожарникарите изнасят две тела от къщата , и единственото което можеше да мръдне от тялото си това бяха напиращите сълзи в очите му , които вече бяха готови да се стекат по лицето му и да го съсипят. Да го накарат да рухне така както и собственият му дом.

Този ден преобърна живота му. Той се превърна в човек, който никога не би предполагал, че ще бъде.