we’ve both got a million bad habits to kick, not following the rules is one of them. | Isobel L. Murray

4 години по-рано
- Ако не започнеш да говори, нещата не изглеждат обещаващи за теб, млада госпожице. – заговори мъжът срещу нея и тялото му нервно се размърда като Исобел предположи, че задникът му се е схванал от продължителното седене върху дървения стол в залата за разпити. Очите му представляваха една неописуема смесица от безкрайна синева, бездушна сивота и отблясъци на разтопено злато, която успокояваше и бавно надникваше в душата на човек. Сигурно този дружелюбен поглед минаваше при момчета и момичета на нейната възраст, които бавно започваха да осъзнават, че постъпките им имаха своите последици и те трябваше да се изтърпят; тогава сърцата им се свиваха от страх и започваха да туптят бързо и неконтролируемо като на току-що заловени врабчета, а дланите им се потяха, докато накрая главата им не пламваше от напрежение и те си признаваха всички грехове, надявайки се на по-малка присъда. Мъжът срещу нея не изглеждаше лош човек. Посребрялата му руса коса разказваше историята за един отдаден на работата си следовател в отдела за малолетни престъпници, а малките бръчици под очите му предполагаха вероятната възраст от 45 нагоре. Синовете и дъщерите му, ако имаше такива, вероятно бяха деца за пример и го подкрепява в борбата му с детската престъпност, но човек като него следваше да бъде реалист – тя съществуваше преди него и щеше да продължи да съществува, така че неговото приятелско поведение бе просто една епоха от историята на това полицейски управление.
- Добре тогава, Исобел. – въздъхна мъжът и се облегна напред, подпирайки лактите си на масата малко след като пръстите му прилежно прибраха документите в поредната жълта папка в идеална купчина. – Аз не мога да ти помогна, ако ти не го искаш, а ти очевидно не го искаш.
Щрак. Онзи тих звук, който чу при влизането му, отново отекна в тясното помещение със сивите стени, будещи толкова много асоции в нейната глава. Устните ѝ се разтвориха, когато вратата бе открехната и за първи път между тях се процеди тихият ѝ глас.
- Преди да започнете да се борите с детската престъпност защо не се преборите с безобразното изоставяне на деца под опеката на социалните грижи, г-н Ройс? Може би тогава няма да имате толкова много проблеми.
Въпросът ѝ го хвана неподготвен и мъжът леко извърна глава назад преди да излезе.

Исобел Лусил Мъри, или поне по документи името ѝ бе такова, проявяваше ужасния си нрав от ранна детска възраст и това никак не се нравеше на служителките в пансиона, защото шансовете ѝ за осиновяване значително намаляваха, а това означаваше, че те трябваше да се грижат за нея до осемнайстатата ѝ годишнина, когато можеха спокойно да я изритат и предадат под грижите на назначения да отговаря за нея социален работник.
12 октомври 2013 трябва да е била най-щастливата дата в мизерните им животи, защото тогава се отърваха от това проклето същество, което само им създаваше проблеми. Вероятно бяха купили шампанско и шоколадови бонбони, въпреки че винаги повтаряха как нямат средства и заради това децата се хранеха със съмнително месо, зеленчукова супа и ръжен хляб, и цяла нощ бяха пели стари песни, поклащайки краката си, докато алкохолът размътваше съзнанията им.

сега
Исобел довършваше последния штрих по последната си рисунка. Имаше талант, можеше да изгради кариера като илюстратор може би или да започна с издаването на някой комикс. Вместо това тя бе приела напълно различна посока в кариерното си развитие. Дори не бе сигурна дали това можеше да се нарече кариера. Телефонът иззвъня и тя се присегна, за да вдигне, докато все още нанасяше последните няколко черни черти върху белия лист.
- Ще приемете ли обаждане от Черния конник? - проехтя тих шепот в ухото, звучеше като дрезгав мъжки глас на стар пушач.
- Стига с глупостите ти, Винс.
- Стига, де. Не ти ли звучи добре? - гласът се смени в глас на младо момче, каквото представляваше Винс, въпреки че беше надраснал колежанските години, в които се предполагаше че е изкарал курс по психология, докато през повечето време беше напушен или надрусан, играеше Скрабъл с пропадналите си приятели, пиеше бира и живееше сред мизерия в просторната стая на общежитието. Познава се по чисто стечение на обстоятелства, при което прекараха една нощ заедно като и двамата бяха пияни и на сутринта се оказа, че с неговите бегли познания по психология и нейните хакерски умения можеха да направят добър екип при разследване за приключени досиета. Е, не само. Понякога за забавление обираха дребни компании и фалшифицираха документи, използвайки нейните артистични умения.
- Какво има? - попита раздразено Исобел, извъртайки очи като погледна към стения часовник, показващ два след полунощ.
- Липсваше ми. - изгука тихо Винс в телефонната слушалка. - Леглото е толкова празно и студено без теб.
- Затварям.
- Не, чакай! Аз... Имам информация за теб. Кога ще се видим?
Това вече беше друго. Исобел се усмихна на криво и остави скицника встрани като премина към кухнята, отвори хладнилника и извади стъклена бутилка с бира. Отпи, включвайки телефона на високоговорител и се облегна върху плота, готова да запише онова, което Винс имаше да ѝ каже.