everything is just a dream, dear.

are you stupid, girl

age:22|fc:karen gillan|race:human І the law-policeman

Болката и унижението я бяха жигосали със своя кървав вечен знак и Клаудия никога нямаше да погледне към миналото с други чувства, освен благодарност, че онези дни са далеч зад гърба й и неописуем страх от оживяващите в съзнанието й картини, коя от коя по-страховити, заслужаващи място в някой филм на ужасите. Историята й беше интересна, реалистична, не твърде сантиментална, но пропита с много болка и жестока сурова действителност, за която повечето хора оставаха слепи или бягаха от нея, сякаш си въобразяваха, че тя никога нямаше да ги достигне, да ги сграбчи със силните си ръце и да ги затвори в своята клетка на отчаяние и разруха. Клод успя някак си да намери ключа към нормалния живот и да вдигне глава от нищетата и разочарованията, които животът й поднасяше. Те непрекъснато се сипеха отгоре й като дъжд от камъни, но паралелно с това преживяваше прекрасни моменти, които можеха да се равняват на също толкова ужасни. Тъмното семе, посято от собственото й семейство, не успя да узрее в душата й, тя със собствената си воля го изтръгна. Откакто всички страдания се изсипаха отгоре й, че вече бе останала съвсем-сама, не се взимаше толкова на сериозно и погледът й към заобикалящия я свят заедно с хората, които го населяваха, се промени. Сантименталностите и малките жестове все още я трогваха, но постепенно се научи да прикрива чувствата си и да показва само толкова, колкото тя желае. Постигаше пълен контрол над разума и емоциите си и това я удовлетворяваше на този етап от живота й. Не беше недостъпна, но бе резервирана към новите действащи лица, които пресичаха пътя й. Имаше приятели, обичаше да се забавлява, обичаше купоните и разходките късно вечер, обичаше нощния живот и новите запознанства, но никога не разкриваше повече от името и местонахождението си. Имаше своите тайни, които отблъскваха едни и привличаха други. Допълваха мистерията около цялата й личност, която ненадейно се бе преселила във Ню Йорк. Това беше тя. Цяло стълпотворение от тайни.

-Неблагодарно момиче.
Удар. Още един. И още един, по-силен и ожесточен от предишния. Лицето му издаваше едновременно животинска ярост и задоволство, че наказва виновникът за немотията, царяща в дома му. Той просто не можеше да признае пред себе си, че е религиозен фанатик, който не бе в състояние да изпълни семейния си дълг, нито да обикне някого, камо ли да се грижи за него или да изхранва две гърла. Беше горделив, искаше да чувства надмощието и великолепието, а това най-често постигаше с насилие. И то над собствената му десетгодишна дъщеря. Никога не се възползва от нея сексуално, но Клод можеше да се закълне, че бе усетила желанието му. Нещо го възпираше. Може би все пак имаше съвет, може би проклетата църква не му го позволяваше. Проклети да са всички.
Бузата й бе раздрана, а едното й око посинено. Вече не си спомняше от кога и защо. По врата й, надолу по тялото й имаше синини и още незараснали рани, да не говорим за току-що нанесените кървави щети. Беше направо болезнено да поглежда тялото си. Не знаеше с какво е виновна пред баща си. Не знаеше, че причината не бе в нея, а в болния му мозък, но тогавашното й детско и невинно разбиране не можеше да го проумее. Че имаше баща животно. Че той не прие, че е момиче. Че не беше така чаканото момче.  
А майка й бе безучастна и равнодушна, пасивна фигура в цялата игра на издръжливост. Никога не се намеси, не реагираше, когато той и удряше плесници, затова не се й занимаваше дълго с нея. Тя не бе интересна. Искаше да види страданието на дъщеря си. Да види сълзите и раните по тялото й. Тя го заслужаваше. Защото дяволът я бе обсебил. Защото бе жена.

Клаудия си спомняше как като малка баща й я караше да изяжда всичко в чинията си, защото трябвало да бъде благодарна на Бога за дадената храна и не бива да оставя нищо. Спомняше си как с треперещи ръце сервираше масата преди той да се прибере от кръчмата. Спомняше си ужасяващи детайли от всекидневието. И се мразеше за бездушността си. Трябваше да навърши пълнолетие, за да избяга. Искаше да вземе й майка си, но тя отказа. Обичаше го, бе луда като съпруга си и Клод нямаше намерение да се разправя с миналото повече. Събра малкото си багаж и спестяванията и избяга далеч.
Продължи образованието си, започна да се издържа сама, и сега се обучаваше за полицай. Беше млада, но амбициозна. И омразата към баща й, омразата, таена толкова години, я мотивираше да продължава напред.