Forever
Привет и Добре дошли в Ню Йорк. Искаме да ви запознаем с едно от най - важните неща за нас с екипа, поговорихме установихме, че рп форумите напълно замират. Факт и жалкото е, че превърнахме форумите си в тъмблр, преди да започнем всички да пишем гиф рп, по всеки един форум имаше над 50 потребителя, а сега от както във форумите не се случва нищо интересно и всеки втори пише гиф, не можеш да видиш и 10 активни потребителя.

За това ние решихме да процедираме така,потребител който няма две активни рп-та, не може да пише гиф рп. За това ще помолим всички, които вече имат активни гиф рп-та, да започнат и нормални в противен случай ще заключим темите ви.

Поздрави, администрацията.

Welcome

Може би сте чували за пленителния Ню Йорк, усещали сте неоновите му светлини как изгарят очите ви нощем, чували сте множеството мелодии, които се преплитат с бръмченето на колите, вдишвали сте от порочния му въздух, само сте се плъзгали по неговата повърхност. Никога не сте погледнали отвъдна пленителността, където ще намерите нещо по-пленително, по-пристрастяващо.. а именно тъмната страна на озарения със светлини град.

have fun..

xoxo - the admins
BGtop
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» The Bahama's resort
Сря Фев 17, 2016 7:42 pm by Autumn Schade

» Jay's apartment six days ago / Erin & Jay/
Чет Яну 21, 2016 6:04 am by Autumn Schade

» "Dear Autumn Café"
Съб Яну 16, 2016 7:31 pm by Erin Alexander Schade

» Althea's penthouse
Пет Яну 15, 2016 6:36 pm by Noya Fairburd

» The zoo
Чет Юли 16, 2015 12:17 am by Reagan*

» Buddy for Past or Future
Сря Май 27, 2015 5:01 pm by ALEX ♣

» "I'll never let that happen again" / six days ago/ Alex & Autumn & Jaden & Charlotte & Noya
Пон Май 25, 2015 6:27 pm by Erin Alexander Schade

» SUiTE 1313-G
Сря Май 13, 2015 5:02 am by Jaden Haas

» Erin Schade's home
Сря Май 13, 2015 1:07 am by Erin Alexander Schade

Staff
Charlotte Liberté.
administrator;;24;;nina dobrev;;medicine


-sahara
administrator;;22;;crystal reed;;host


Alexander Flemming
moderator;;26;;max irons;;host


maraya-
moderator;;21;;doutzen kroes;;citizen


melancholia.
moderator;;20;;Lilly Colins;;immortal



Maraya Smith

Предишната тема Следващата тема Go down

Maraya Smith

Писане by maraya- on Нед Мар 15, 2015 1:39 pm

MARAYA SMITH~21~CITIZEN~DOUTZEN KROES~
[You must be registered and logged in to see this image.]
- Значи наистина ще го направиш?
Очите ми се разшириха, гледайки по-голямата си сестра, Клаудия, да кима бавно с глава сякаш се опитваше да не прави никакви резки движения с мен наоколо.
- Да, сериозна съм. - отново повтори тя. - Винаги съм го искала. А и така.. нали знаеш..
- Какво? - повдигнах вежда малко объркано.
- Така се чуствам по-близка с татко. Знам, че не мина много време от както той ни напусна, но..
Тя впери поглед долу в ръцете си, играейки нервно с пръсти. Преди да сведе поглед забелязах как тъгата в очите 'и мигновено се появи в момента, в който заговорехме за баща ни. Той почина едва преди няколко години, но нито аз, Клаудия или мама можехме да свикнем с мисълта, че вече него го няма. Нищо не беше същото без него. Всички имахме моменти, в които макар да знаем, че е невъзможно, се надяваме като се приберем да видим старите му обувки подритнати до вратата в знак, че вече си е вкъщи, чакайки пред телевизора в хола мама да обяви, че вечерята е готова.
Липсваше ми толкова много, че чак ме болеше, когато мислех за него. Липсваха смеха и шегите му, липсваха ми прегрътки и целувките по челото всеки път, когато се опитваше да ме успокои, липсваше ми начина по ме закриляше, знаех, че е там, до мен, че никога няма да остана сама, че имам човек на когото винаги мога да разчитам. С него се чувствах спокойна. Чувствах се в безопастност. Колкото и лигаво или банално да звучи, нямах много приятели в детските си години.. Той беше най-добрият ми приятел. Прекарвахме наистина много време заедно, аз, той и сестра ми. Никога не е имал любимка, знам, че ни обичаше по равно и двете и то много. Както и ние него.
Никога няма да забравя нощта.. нощта, когато всичко се случи. Беше се запечатало в ума ми, помнех го толкова добре, сякаш беше вчера.
Спомените заплуваха неканени в главата ми..

Три години по-рано, 2007 г.
Колкото и да се опитвам, не мога да нарисувам глупавата глава, мисля си аз и ядосано хвърлям молива по масата.
- Отказвам се! - намръщвам се. Наистина не ми се получава, няма за какво да се мъча повече. Вече цяла вечер се опитвам да нарисувам глупавата рисунка.
- Защо? - сестра ми вдига поглед от списанието, което разглеждаше, да види какво става. Поглежда първо хартията, където се предполага, че трябва да е рисунката, после мен.
- Не ми се рисува повече. - въздишам уморено. Може би наистина е по-добре да го оставя за утре.
- Добре, както искаш. - Клаудия свива рамене безгрижно и обръща глава отново към списанието, потъвайки отново в четене на някаква статия. Аз просто завъртам очи и ставам, за да събера нещата от масата в хола.
В този момент чувам, че някой звъни на вратата. Пускам моливите бързо и изтичвам да видя кой е. Може би татко най-накрая се прибира!
Усмихвам се глупаво и отварям вратата без дори да питам кой е. Даже пропускам да погледна през малката шпионка. Но в момента не ме интересува, няма кой друг да е освен него. Виждам двама униформени пожарникари пред себе си. Вдигам глава тъй като бяха по-високи от мен, и то доста. Опитвам се да разпозная лицата им, но хей.. чакай, това са чичо Мат и чичо Алекс, те работят заедно с татко.
- Здравейте! - усмивката ми се разширява още повече.
Чичо Мат клекя долу така че да е на едно ниво с мен.
- Хей фъстък. - усмихва се леко, но тази усмивка никога не докосва очите му.
Погледнах го малко объркано, изглежда тъжен.
- Какво има, чичо Мат? - правя крачка напред и обвивам малките си ръце, в сравнение с неговите, около вратът му за утешителна прегръдка. Нищо, че все още не зная какво го натъжава.
- Майка ти тук ли е? - пита той вместо да отговори на въпроса ми, но все пак отвръща на прегрътката ми.
Отдръпвам се от него, за да извикам мама, но не е нужно, тя вече е до мен. Поглежда първо единият, после другият и усмивката и се стопява.
- Какво става? - повдигам вежди аз, не знам какво става. Оглеждам се наоколо в очакване да видя татко да се прибира. - Къде е тати?
Никой нищо не отговаря. Явно се бавим, защото Клаудия се присъединява към нас, но виждайки лицата им очите 'и се разширяват в ужас.
- Къде е татко! - питам аз отново. Защо никой нищо не казваше?
Без дори да ме поглежда, чичо Алекс поклаща глава.
- Много съжалявам, Еленор..
Аз все още не разбирам.
- За какво съжаляваш, чичо Алекс?
Никой отново не ми отговаря. Мама покрива устата си с ръка, затваряйки очи. Тя плаче! Защо плаче!
- Мамо! - хващам ръката 'и, искам да ме погледне.
- Пожарът излезе далеч извън контрола ни.. - започва отново Алекс. - Опитахме се да направим всичко, но покрива се срути, докато вътре бяха трима от най-добрите ни пожарникари..
Сега моите очи се разширяват. Не може да бъде! Не! Не! Тати! Не! Той не може да е мъртъв!
- Какво?! - изпищявам аз, а мама стисва силно ръката ми и ме придърпва по близко до себе си, както мен така и сестра ми, за прегръдка.
- Къде е татко! Мамо, кажи ми, че татко не е бил вътре! - очите ми се пълнят със сълзи.
- Наистина много съжалявам за загубата ви.. - повтаря чичо Алекс, свеждайки глава.
Не, не, не! Това не може да бъде! Отскубвам се грубо от мама и се затичвам към стаята си. Затварям силно вратата след себе си и се хвърлям на леглото, вече цялото ми лице е в сълзи. Той е мъртъв! Никога няма да се върне..

Отново 2010 г, Ню Джърси
- Марая.. - чух гласът на сестра си. - Марая! -стресна ме тя. - Слушаш ли ме изобщо?
Поклатих глава, за да се отърва от болезненият спомен в главата ми. Очите ми се бяха насълзили, премигнах бързо, за да прогоня сълзите.
- Какво? Да, да.. - кимнах също толкова бързо. Тя просто ме погледна с недоверие.
Реших, че ще е най-добре да сменя темата.
- Клаудия, знаеш колко е опасно.. - хванах ръцете 'и с моите. - Просто се притеснявам за теб. Не съм готова да загубя и теб. Няма да го понеса.
Тя просто въздъхна, очите 'и отново стана тъжни. Разтревожени, загрижени.
- Недей. - поклати глава леко и отдръпна ръцете си само за да ги обвие около мен в прегрътка. - Нищо няма да ми се случи, обещавам. А и няма как да се върна назад, обучението ми започва другият понеделник.
Сега беше мой ред да въздъхна. Явно вече твърдо го бе решила и нямаше какво да направя, за да променя мнението 'и. Все още не харесвах идеята сестра ми да бъде пожарникар точно като татко. знаех, че щеше да помага на другите, щеше да спася животи точно като него. Те винаги са били еднакви, не само по начина, по който и двамата мислеха. И с визията си тя повече приличаше на него, от колкото на мама, докато при мен беше обратново. И двамата бяха с тъмно кестеняви коси, също толкова тъмни на цвят кафеви очи. А усмивката? Винаги когато се усмихнеше ми напомняше на татко. И двамата бяха добродушни и макар лесно да се ядосваха и палеха, не мислеха злото на никого. Клаудия дори може би се палеше повече, почти винаги скачаше на бой в споровете си. С нея на глава не можеше да се излезе. Тя беше решителна, каквото си наумееше, винаги го е постигала, не се притесняваше да говори свободно, да изкаже мнението си. Не се притесняваше да каже истината на някого, макар да знаеше, че няма да му се хареса. Хорското мнение не беше от значение за нея. Бяхме тотално различни. Нея да я пуснеш на място пълно с непознати хора, веднага шеше да се сприятели с някого. Беше общителна. Докато аз не толкова. Винаги имах чуството, че досаждам на хората, просто ми беше по-трудно да се отпусна и да бъда себе си. Бях по срамежлива, притеснявах се да говоря пред хора. Ръцете ми се потяха, започвах понякога дори да искам, всичко в главата ми изчезваше, оставяше ме без думи и от това притеснението ставаше дори по-голямо. А бе, какво да ви кажа, голяма трагедия бях. Не излизах чак толкова много. Разбира се, имах приятели, но не обичах да ходя по купони, да пия, пуша и обикновените тинейджърски глупости. Не споделях много с другите, може би бях малко по-затворена. Предпочитах да го запазя за себе си от колкото да го разправям на ляво и дясно. Разбира се, говорех свободно с майка ми и сестра ми, но те бяха най-близките ми хора в живота, имах им пълно доверие, обичах ги безкрайно много.
Татко бе прекарал целият си живот да помага на другите. Сега тя вървеше по стъпките му, това от което ме тревожеше, че можеше да пострада или дори нещо по-лошо.. както се случи с него. Наистина не можех и да загубя нея.
- Марая.. Марая, пак се отнесе. - Клаудия се намръщи отново, щипейки ръката ми.
- Ох! - изохках аз. - Хей, тук съм, слушам те, не прилагай насилие! - погледнах я ужасено, разтривайки с ръка мястото, където ме бе ощипала.
- Насилие? - тя избухна в смях.
- Не е смешно, Клаудия! - нацупи се и скръстих ръце. Все още мразех, когато ми се смееше така, не беше никак забавно.

Две години по-късно..
- Да, идвам, тъкмо се обличам! - кимнах аз, отпивайки се да закопчея копчето на дънките си само с едната ръка, докато с другата държах телефона. Бързах да се облека, закъснявах. И то доста! Клаудия направо щеше да ме убие!
- Побързай! - заръча тя преди да затвори.
Хвърлих телефона на леглото си зад мен и закопчах набързо дънките. Взех първата тениска, което всъщност се оказа потник, от гардероба и се заех да се обличам. В стаята цареше пълен хаос, но сега просто наистина нямах време да подреждам, щях се се оправя с бъркотията по-късно.
Преди да изхвръча като фурия от стаята, се спрях за секунда пред огледалото само колкото да се уверя, че външният ми вид нямаше да уплаши някого по улиците. Дългата ми светло кафява коса беше свободно разпиляна по раменете и гърба ми. Не я връзвах много често, предпочитах да я оставям спусната, отколкото да я прибирам на конска опашка. А и имах чувството, че ушите ми стърчаха като сателити, затова по-добре си бяха скрити под косата. Не бях сложила никакъв грим, това пък се случваше още по-рядко. Просто не обичах да ползвам грим, харесваше ми естествената красота, не че бях кой знае колко красива, но не исках да състарявам кожата си с черни моливи, пудри и тем подобните му глупости. А и честно казано, дори да се опитах да си сложа, надали щеше да бъде споучливо. Понякога бях тооолкова зле в ролята си на момиче. Ако използвах грим за по-специални случаи, то винаги сестра ми се е притичвала на помощ. Не разбирах нищо от гримове, та камоли да знам как да ги използвам по самата себе си. Косата ми винаги беше в естествен вид също, просто не виждах смисъл да я горя с маши или преси или каквото и да е било там. Не бях и много висока, около 1'65. Но това не ми пречеше, обуех ли високи обувки веднага си компенсирвах с височината. Общо взето изглеждах нормално, обикновено. Не харесвах особено външността си, но пък никой не беше перфектен. Бях благодарна, че съм жива и здрава, това е най-важното.
Грабнах ключовете за колата и буквално минута по-късно вече пътувах за болницата. Тъй като майка ми все още беше на работа, аз трябваше да прибера Клаудия от болницата. Беше паднала тежко, изключвайки глезен. Искаше да се увери, че не е счупен, за това бе отишла с такси, тъй като аз бях на училище, за снимка, преглед и тем подобни. Вече беше готова, затова и ми даваше зор да отида и да я прибера.
Когато вече бях там, се случи нещо, което никога не бях мислила, че ще ми се случи. Няколко минути след като бях влязла в сграда, оглеждайки се наоколо в опит да намеря сестра си, като че ли из невиделица някакво малко, дребно русичко момченце се появи хвърляйки се срещу мен. Прегърна здраво краката ми тъй като не беше достатъчно висок и усмихвайки се широко извика:
- Това е моята мама, желанието ми се сбъдна!
Очите ми се разшириха в шок. Майка? Какво?! Аз?! Та аз бях само на 17!
- Какво? - попитах твърде изненадана, за да направя каквото и да е било движение. Просто погледнах надолу към непознатото момченце.
То вдигна глава, за да срещне погледа ми, мъчките му сини очички блестяха от радост.
- Пожелах си хубава и добра мама и Дядо Господ изпълни желанието ми! - поклати бързо глава, все още стискайки колкото може здраво краката ми.
Погледът ми поомекна и се усмихнах тъжно. Нямаше си майка? Самичък ли беше? Толкова мъничък и невертоятно сладък. Съдейки по болничните дрехи, които носеше, явно беше пациент на болницата.
Отдръпнах се внимателно и бавно от него колкото да мога да клекна, за да бъдем на едно ниво. Усмихнах се отново.
- Как се казваш?
- Дилън! - отговори той, изглеждаше толкова щастлив, сякаш се бе лутал самичък и загубен, но сега се бе върнал у дома и знаеше, че вече е безопасност и че повече няма да е сам. Но.. майка? Аз?

Три години по-късно..
Въздъхнах тежко гледайки през прозореца на колата. Гледах, но всъщност не виждах нищо. Бях потънала в размисли, не обръщах внимание на майка ми, която беше зад волана и сестра си на задната седалка докато те двете си говореха. Навън валеше, времето беше мрачно и студено. Описваше точно настроението ми. Бяха изминали три години от както Дилън беше починал. Когато за първи път се бях запознала с него в болницата, той ме бе завел до стаята си, искаше да ми покаже каква нова книжка му бяха подарили някои сестрите, които се грижеха за него и често прекарваха време с него. Когато говорих с тях и с докторите му, разбрах, че той беше болен от рак, а състоянието му се влошаваше все повече и повече. Макар да изглеждаше жизнерадостен, щастлив, бяха ме убедили, че нямаше никакви признаци да се подобри. Всъщност му оставаха от три до пет месеца живот. Беше толкова мъничък, едва на седем, животът пред него тепърва започваше. Но той нямаше късмета, за да го изживее както всяко друго хлапе. Сърце не ми даде да го оставя сам в болницата.
Беше сираче, нямаше си никого, живял по домове за деца и приемни семейства, но въпреки това никой не го искаше. Бях изумена, какво не беше наред с хората?! Та той бе най-прекрасното нещо, което някога ми се е случвало. Веднага се привързах към него и макар да знаех, че ще ми е много трудно да се разделя с него, когато моментът.. настъпеше, направих всичко възможно, за да го взема вкъщи. Убедих майка си и сестра ми да ми помогнат, подписвахме хиляди документи и това беше. Той вече беше мой. Аз бях майката, която той толкова много желаеше. Прекарвах цялото си време с него. Грижех се за него като за свое собствено дете макар самата аз да бях все още дете. Наистина много го обичах. Когато бях на училище майка ми или сестра ми го гледаха, които се привързаха към него също толкова, колкото и мен. Излизахме на разходки, играехме, четях му приказки, учех го дори да чете самичък тъй като проявяваше огромно желание сам да започне да си чете. Беше станал част от нашето семейство за толкова кратко време.. Докато Бог не ми го отне и него. Знаех, че това идва. Знаех, че ще се случи, но никога не бях очаквала болката да е толкова голяма. Бях се изолирала от света, просто не исках никого, исках него, исках си го обратно, но това беше невъзможно! Всеки път, когато видех някоя от играчките или малките му дрешки, макар след смъртта му да ги бяхме дарили за благотворителност, започвах да плача неутешимо. Не излизах, не говорех с никого. Наистина много трудно бях приела загубата. Него вече го нямаше, точно както баща ми.. Единственото, на което можех да се надявам, е че сега и двамата бяха на по-добро място.
- Мария.. - каза нежно майка ми, прекъсвайки потока от мисли, вихрейки се в главата ми. - Вече сме тук. - тя кимна. Едва сега осъзнах, че колата вече бе спряла. Фокусирах погледа си по-внимателно, бяхме паркирали пред блока, където се предполагаше, че ме чака новият ми апартамент. Бях започнала да следвам медицина в един от най-престижните колежи, приета със стипендия, разбира се. Единственият проблем бе, че беше в друг град, далече от семейството ми. Беше ми се наложило да се преместя тук, за да мога да уча и да работя, все пак вече трябваше да стана по-самостоятелна, трябваше сама да се грижа за себе си. Беше ми наистина мъчно, че трябваше да бъда на толкова голямо разстояние от най-близките си хора, но мислех, че се нуждая от това ново начало. Имах нужда да започна да начисто, да се отърся от всички лоши и негативни неща в живота ми. Никога нямаше да забравя нищо баща ми, нито Дилън, но трябваше да се науча да живея с болката и с празнотата в себе си от тяхното отсъствие. Трябваше да продължа напред, а да се преместя в напълно нов град с напълно нови хора.. какво по-добре..
- Готова ли си? - попита ме майка ми, обръщайки глава, за да ме погледне. Аз все още бях вперила поглед в сграда пред себе си, питайки се самата аз.. бях ли наистина готова за това?
avatar
maraya-
Moderator
Moderator

Брой мнения : 21
Join date : 12.03.2015

Върнете се в началото Go down

Re: Maraya Smith

Писане by -sahara on Нед Мар 15, 2015 2:01 pm

welcome

_________________
Keep hoping to see
the l ight
in her eyes. Even knowing
- it'll mean she's saying good-bye. -
[You must be registered and logged in to see this image.]
avatar
-sahara
EVERYDAY I LOOK AT THE MIRROR, EVERYDAY I SEE SOMETHING NEW, I SEE MY ENEMY WHO LIVES INSIDE ME
EVERYDAY I LOOK AT THE MIRROR, EVERYDAY I SEE SOMETHING NEW, I SEE MY ENEMY WHO LIVES INSIDE ME

Брой мнения : 215
Join date : 11.03.2015

Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите